Клик-клик, щрак-клик. Екранът премигна. После изведнъж оживя с имена и адреси, общо осемдесет и седем, както сочеше услужливият надпис на върха на страницата.
Той прегледа тринадесетте Лонгейкър и откри сред тях само пет регионални телефонни кода. Записа ги и потърси сред осемдесет и седемте открити адреси и телефонни номера и попадна на единадесет съвпадения. После сравни тринадесетте телефонни номера с тях.
Имаше само едно пълно съвпадение.
«К. Лонгейкър, 401–555–0954» и «Дауни Марш», Сейнт Майкълс, Мериланд, 401–555–0954.“
Ръс си пое дълбоко дъх. Огледа се наоколо. Никой не му обръщаше внимание.
Наблизо имаше телефон. Той вдигна слушалката, набра деветка, за да излезе на външна линия, и после набра числата.
Някой вдигна телефона.
— „Дауни Марш“.
— Ало, обажда се Робърт Джоунс. Аз съм адвокат във Форт Смит, Арканзас. Опитвам се да се свържа с мисис К. Лонгейкър.
— Мисис Лонгейкър спи.
— Добре, моля, не я безпокойте. Тя е спомената в едно завещание тук или по-скоро Кони Лонгейкър, която е живяла в окръг Полк, Арканзас, между 1931 и 1956. Опитвам се да я открия. Вашата мисис Лонгейкър споменавала ли е някога, че е живяла в Арканзас?
— Страхувам се, че това е поверителна информация.
— Мисля, че ще бъде разстроена, ако не може да присъства на отварянето на завещанието. Сумата, за която става дума, е значителна.
— Мисис Лонгейкър е заможна жена, мистър Джоунс.
— Разбирам. Е, към парите има и новини. Новини за хората, които е познавала и обичала двадесет и пет години и бездушно е оставила заради причини, които никой досега не е разбрал.
От другата страна настъпи продължително мълчание.
— Тя никога не говори за Арканзас. Зная, че е била там, защото фотоалбумът й е пълен със снимки от онзи край. Веднъж я попитах. „О — отговори ми тя, — това беше в друг живот. Много, много отдавна. Направо не е за вярване.“ После разбрах, че това я разстрои, защото цялата нощ плака.
— Много благодаря за информацията.
— Нали няма да я нараните?
— Не, мадам. В никакъв случай.
— Толкова много е преживяла. Сега е на деветдесет и пет и много болнава.
— Да, мадам.
— И сляпа. От десет години.
Замаян от радост заради успеха си, Ръс извади диска от машината и го върна на библиотекарката, а после с леки крачки бързо излезе през вратата. Там се блъсна право в новия си приятел Брус Симс, който го погледна изненадан.
Ръс почувства как на лицето му се появява глуповат израз, но после с изиграно фалшиво притеснение попита:
— Тоалетна?
— Не в библиотеката! Надолу по коридора.
— Благодаря. Тестът е на масата. Свърших. Съжалявам, но когато получиш зов…
И той хукна надолу по коридора.
— … трябва да се отзовеш — извика след него Брус и избухна в смях.
Ръс влезе и се скри за десет минутки в кабинката, след това дълго си ми ръцете. После излезе и откри Брус, който го чакаше.
— Съжалявам, не трябваше да излизам от стаята. Но не съм се връщал там, така че…
— Всичко е наред, не се тревожи за това. Аз взех теста.
— Кога мислиш, че ще ми се обадят?
— Дай ни седмица. Ще го прегледаме и ще помислим как подхождаш на нашите нужди. Имаш ли телефон?
— Не, в момента не се задържам много на едно място. Аз ще се обадя. След седмица?
— Да, това е добре.
Върнаха се, за да може Ръс да си вземе сакото, и докато спокойно крачеха през новинарската стая, Ръс забеляза, че почти всички са зарязали бюрата си и са се струпали около телевизора, който висеше от тавана близо до телетипната зала.
— О, боже — възкликна Брус.
— Уили се обади току-що. Брус, мисля, че е това — каза някой, който профуча край тях. — Ако е така, събираме се в три вместо в четири.
— Какво става? — попита Ръс.
— Ела и погледай. Ще ти се стори забавно.
Ръс последва Симс до тълпата репортери и редактори, хипнотизирани от празен подиум, микрофон и нерадостния изглед на банкетна зала в мотел близо до между щатската магистрала. Надпис на екрана съобщаваше местоположението на сцената: „Щаб на предизборната кампания на X. Етъридж, Лос Анджелис, Калифорния.“
— Давай, Си-Спан40 — изкрещя някой.
Скоро, заобиколен от помощници и придружаван от красива, но надменна жена, един кльощав мъж със сребриста коса и професионално обработено лице се насочи към подиума. Изглеждаше на около шестдесет и пет и носеше един от онези почти униформено съвършени сини костюми, червена вратовръзка и бяла риза. Всичко си бе на мястото, но не беше интересно.
Групата стигна до подиума. Настана блъсканица, глъч и неловка суетня.