— Моят по-млад приятел, ей там, дойде при мен, защото иска да напише книга за баща ми. Никой не помни Ърл Суагър, може би като изключим татко ти и старата мис Кони. Той почина и тя скоро ще го последва. На мен ми се стори, че си заслужава. По-добре, отколкото да напише книга за мен.
— Окей. Трябва да знаеш, че хората задават въпроси. Ти, приятелю, крачиш сам, но хвърляш много дълга сянка. А сега ела с мен. Имам нещо за теб.
Те си запробиваха път през тълпата, което по същество беше разходка из останките от миналото на Боб. Той видя Сара Винсънт, най-голямата дъщеря на Сам, която два пъти се омъжва и имаше два развода. Сега бе градският туристически агент, процъфтяваща и самотна. Тя единствена от децата на Сам не притежаваше неговия магнетизъм, въпреки че веднъж ужасно се бе увлякла по Боб и дори сега му хвърли непохватен пламенен поглед. Но само тя не отместваше очи. Той знаеше, че за останалите е пречка.
Аз съм убивал хора. Аз съм снайперистът. Аз съм различен.
Това беше съкрушителното усещане за изгнание, което изпитва убиецът и което понякога го кара да извършва още убийства. Сега всички знаеха благодарение на рекламата преди три години: Боб Лий Суагър не е просто пиян ветеран от морската пехота сам в планините си, а снайперист, екзекутор, ловец на хора, човекът, който е протегнал ръка и е угасил осемдесет и седем живота. В Аризона на никой не му пукаше, защото той си беше такъв от самото начало, но тук имаше последиците на скандал. Те го свързваха с миналото и се чудеха: защо той? Кое го прави различен? Какво знае снайперистът, което другите мъже не знаят? Какво ли е чувството да изпратиш парче месинг и олово през главата на някого и да му издухаш мозъка? Ефектът на розовата мъгла: да превърнеш човек в оцветен дъжд. Какво ли е усещането?
Някога имаше едно момиче на име Барб Семплър. В гимназията излезе веднъж с нея, но тя реши, че е прекалено диво селянче. Баща й не беше ли адвокат или нещо такова? Сега беше странно напомпана, трупнала четиридесет фунта в повече, някога красивите й черти се бяха разлели по широкото лице. А момчето ей там, тлъсто, плешиво и добре облечено, някога го бе блокирало откъм гърба на едно футболно игрище и се бе смяло на това, докато Боб не му скочи и треньорът трябваше да ги разтървава. Беше пораснал, за да продава застраховки, а Боб, за да убива хора. Странно. А тази жена? Помисли си, че се казва Синди, ъъъ, как беше? А, Гилфорд, точно така, и през 1961 й беше обарвал циците на задната седалка. Толкова отдавна. Сториха му се като самия рай. Сега беше слаба и корава, там където някога беше закръглена и трътлеста. Разведена, терапия и много аеробика. Тя му се усмихна и го уплаши. Копнееше за жена си. Копнееше отново да се почувства цял и свързан: баща, семеен човек, уседнал собственик на конюшня. Джули, ИКИН4, конете — те му липсваха. Но му липсваше и това, което означаваха: нормалния живот, а не този на снайперист. Хората се отдръпнаха, за да го пропуснат да мине и да остане сам. Аз съм снайперистът. Аз съм сам.
Стигнаха да стълбището и отново тълпата като с магическа пръчка се раздели и те заслизаха надолу към сутерена, където някога беше кантората на Сам. Джон отиде до шкафа, отвори го и свали нещо от полицата.
— Трябваше да разчистя кантората на татко — каза той. — Вземи, мисля, че тези неща са твои. Беше ги заключил в сейфа.
Той му подаде картонената кутия. Вътре бяха старият бележник на баща му с кафявото богохулство на кръвта и старият кочан с наполовина откъснати фишове за глоби.
— И това също — каза Джон, хванал лист жълта адвокатска бланка. — Татко си е записал някакви бележки. Изглежда, е работил по някакъв случай. Може би ще ти помогнат.
Ръс говореше с едно изключително красиво момиче, което, изглежда, знаеше всичко за него или поне много се интересуваше от особата му. Бавно започваше да му просветва, че в този странен свят той беше дребна звезда: другарят на прочутия, тайнствен, опасен и, да, привлекателния Боб Лий Суагър. Почувства се малко нещо като помощник на Мик Джагър.
— Значи в Принстън — казваше момичето. — И защо прекъсна?
— О, майка ми и баща ми се разделиха. Знаех, че на мама ще й бъде тежко, така че не исках да съм хиляда и двеста мили от нея. Прекарах последната година в Оклахома сити, където работих в „Дейли Оклахоман“. Заради това и заради факта, че всъщност не харесвам много Изтока. Прекарах си живота в опити да се махна от Оклахома, защото съм прекалено добър за там. После попаднах в Бръшлянената лига42 и открих, че хората са, нали разбираш, толкова дребни. Фанатици до дъното на душите си. Виждат света в криво огледало. Всички извън лигата бяха червеноврати нацисти, всеки, който притежава пушка или е член на Националната оръжейна асоциация, или пък гласува за републиканците, е непълноценен човек, а в най-добрия случай смешен невежа. Просто не можех да ги понасям. Нищичко не знаеха. Поработих една година в „Оклахоман“, където открих, че… никъде не подхождам.