Долу под заглавието, което пресичаше цялата горна част на страницата, имаше снимка на навъсения опърпан Джед Поузи, с хлътнали бузи, челюстите с малки остри зъби стиснати, а очите опасни и черни. Под брадичката му личеше идентификационен номер на шерифското управление на окръг Полк. В лицето му имаше нещо несиметрично, сякаш е било счупено на две и после отново неточно слепено. До него имаше снимка на Дейвидсън Фулър, изпит чернокож на шейсетина години с къса сива коса, прилична на четка, и измъчените очи на баща, който все още оплаква загубата си. Двете снимки бяха поставени над трета, заснета на бензиностанцията малко след като полицията е пристигнала. Едно тяло лежеше по гръб до стар пикап, а горната му част беше покрита с нечие старо одеяло, но отдолу бе протекла извита черна струя. Ръс разбра, че това е кръвта на стария Дейвидсън. Той потрепери, после прочете статията, в която адресът на Поузи беше посочен като „Каунти Роуд“ 70. Отиде да види картата на окръга и бързо намери окръжното шосе 70, но това същото шосе ли беше? Той се огледа за някой по-възрастен човек, когото да попита, но после се сети за федералния писателски проект „Пътеводител из Щатите“44, публикуван през 30-те години. В каталога намери сигнатурата и след секунди откри томчето на рафтовете за свободен достъп. Той го разлисти окръг по окръг, докато най-сетне не стигна до Полк и до карта, датирана 1938 година. Да, в онези дни шосето също беше № 70.
След това отиде до шкафа, където се съхраняваха поземлените планове на окръга, и порови между тях. Отново имаше късмет или каквото там му помагаше: скиците предлагаха много по-подробно изображение на местността и той откри района и разгледа очертанията на мястото. Откри окръжно шосе 70, права линия, която минаваше перпендикулярно на изток от 271 и покрай езерото Айрън Форк. То се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в празната карта подобно на стрела — път, който не водеше никъде, като изключим границите на познатия свят. Очевидно цивилизацията не беше стигнала толкова дълбоко в мрачните гори. Не бе прокарана дори канализация. Но това не беше важно. Вместо това Ръс огледа думите, изписани покрай пътя, които отбелязваха названията на местностите. Далеч, далеч напред, може би на двадесет мили навътре в местността, той попадна на падината „Поузи Холоу“, разположена в онова, което би трябвало да бъде сянката на планината Айрън Форк. Тук картата беше празна, като изключим една заплашителна дума: Гора. Къдрава линия обозначаваше черен път, който се извиваше навътре в нищото.
Колкото можа, той изкопира посоките, начертавайки груба скица. След това излезе навън, чувствайки се добре. Беше го открил. Бързо и лесно.
Те поеха по шосе 271, докато не стигнаха черен път, който беше местното шосе 70, където знак сочеше посоката към езерото Айрън Форк.
— Ето го, ей там! — извика той.
Но Боб не зави по него.
— Не викай — скара му се той.
Направи обратен завой, когато пролука в движението му позволи, и се насочи обратно към най-близкия град, който се наричаше Ейкърн, където самотен мърляв денонощен магазин се гушеше зад бензиноколонки от другата страна на уличка с умиращи магазинчета и пощенски клон, разположен във фургон.
— Имам нужда от една кола — каза той — Хайде.
Те влязоха и Боб взе пластмасова бутилка от хладилния шкаф за безалкохолни напитки, взе още една за Ръс и отиде до щанда, откъдето чернокожа жена ги наблюдаваше враждебно. Той й метна нещо, което накара Ръс да залитне, толкова случващото се плачеше за снимка. Усмивка! Лъчиста, весела, от типа „Как си?“.
Жената се усмихна в отговор.
— Може би ще можете да ми помогнете — започна Боб. — Мои приятели трябва да минат оттук на път от Литъл Рок, за да огледат един имот за ловен лагер. По дяволите, сигурно съм се изгубил. Виждали ли сте група непознати, с градски вид, едни много внимателни типове? Истината е, че всички сме ченгета от Литъл Рок. Нали знаете как изглеждат ченгетата: очите винаги шарят, начина, по който единият изостава и запомня всичко, навика им да не говорят високо и непрекъснато да са сдържани. Да сте виждали приятелите ми тук, да речем, през последните няколко дни?
— Мистър, по време на ловния сезон виждам такива момчета през цялото време. Но сега не съм виждала жива душа от месеци, нито майка й, нито таткото, нито братята й.
— И никакви коли с двойно предаване? Слънчеви очила, скъпи ботуши, дрехи, които изглеждат чисто нови?
— Вие не търсите ченгета.
— Не, и това е самата истина. Тревожа се заради тези проклети типове и ще ви бъда благодарен, ако си помислите.
— Не, сър, не съм виждала такива.
44
Проект, с който по време на Голямата депресия правителството намира работа на безработни писатели. — Б.пр.