На двеста ярда под тях в падината до потока стоеше колибата. Беше построена от трупи, ниска и примитивна, с навес за дърва, външен клозет и хранилка за свинете, които се щураха в кочина. Наблизо стоеше един очукан „Шевролет“, целият в ръжда, а единият му калник беше олющен до грунда. В мястото нямаше нищо от Догпеч45, странното селце. Вместо това изглеждаше заплашително, мръсно и бедно.
— Няма телефонни жици — отбеляза Боб. — Нито телевизионна антена. Нито елкабели.
— Въпрос — каза Ръс. — Ако току-що е излязъл от затвора, как така мястото изглежда обитавано?
— Има брат на име Лъм — обясни Боб. — Братът има син, който също живее тук. Онова, което виждаш, е дело на сина, а не на стария Джед.
— Окей — каза Ръс. — Хайде да идем и да видим дали ще говори с нас.
— В никакъв случай. Оставаш тук и ще наблюдаваш мястото. Още час. После слънцето ще се спусне твърде ниско на запад и ще се отразява в лещите. Имаш ли часовник?
— Да.
— Сега е три без четвърт. Ще наблюдаваш до четири без четвърт. За какво ще гледаш?
— Ъъъ, нещо необичайно.
— А как?
— Ъъъ — напълно неочакван въпрос. Ръс го заобмисля.
— Внимателно — най-накрая каза той.
— Не, глупако. Раздели го на квадранти. По тридесет секунди на участък. После примигваш и преминаваш нататък. Следвай същия модел десет минути, след това обратно или почни наново от другата страна. Почивай от време на време и оглеждай гората наоколо с просто око. Внимавай с бинокъла. Никога не го насочвай нагоре, може да хвърлиш „зайче“. Не търси мъже с оръжия, защото няма смисъл. Така или иначе няма да ги видиш. Търсиш правилни очертания. Нищо в природата не е с правилни очертания. Ако видиш права линия в гората, значи нещо не е наред. Разбра ли? Един час. После прибери бинокъла и наблюдавай с просто око.
— А ти къде ще бъдеш?
— Аз ще пообиколя наоколо и ще видя дали няма да открия следи. Искам да разбера дали групи мъже са минавали оттук до това шибано място. Ако няма и ти не забележиш нещо, ще се спуснем надолу.
— Окей — съгласи се Ръс. — Значи няма да излезем оттук, докато не се стъмни.
— Не се тревожи за това, Дони. Просто наблюдавай мястото.
След тези думи той се плъзна назад и за секунди (дарбата на снайпериста) изчезна.
Кой, по дяволите, е Дони, се зачуди Ръс.
37.
ДЖЕК ПРИЙС работеше върху проектобюджета за 1998, което беше едно от любимите му занимания.
Обичаше непоколебимия марш на цифрите по страницата, подобието на ред, който те въвеждаха в хаоса на приходите и разходите, докато богатството му нарастваше. Това задоволяваше някаква негова много дълбока нужда.
Батальон 316, Хондураска армия
Салвадорска финансова полиция
Специален отряд на Детройтската полиция
Отряд за бързо реагиране на окръг Балтимор
Екип за спасяване на заложници на ФБР
Екип по сигурността на Комисията по атомна енергия
Специална част на Библиотеката на Конгреса Флотски спецчасти, „Тюлен-група 6“
Наистина беше учудващо. Никой досега не бе гледал на това по този начин, но снайперската стрелба беше бързорастяща индустрия. Взривът на тероризма през седемдесетте, грозните му проявления през деветдесетте, избуяването на тежко въоръжени наркокартели с паравоенни възможности, засилващите се апели на либералите за „усъвършенствани“ (т.е. смъртоносни с хирургическа точност) полицейски операции — всичко това се сумираше в едно нещо: точният стрелец, неговата екипировка и обучението му започнаха да летят нагоре през деветдесетте години, което щеше да продължи и през века след милениума. Като стана дума за това, беше изненадан, че „Уолстрийт Джърнал“ още не е пуснал материал по темата.
Всяко градче, всеки голям град, всеки щат, служба, всяка страна имаха нужда от обучени стрелци с екипировка на световно равнище. Животът ставаше ненормален. Рационалността беше разрушена. Смазани и съсипани от разочарование, политическо, семейно или икономическо, мнозина мъже ставаха насилници. Обезумелият на работното си място, взелият за заложници членове на семейството си, организираната криминална банда, охраната на наркотърговците — всички бяха тежко въоръжени. Кой би могъл да ги спре? Не и патрулният полицай или палячото от охраната. И двамата бяха недостатъчно обучени и им липсваше кураж. Не, това щеше да бъде нещо като негов двойник: мъж с хладнокръвието, опита и най-важното — волята да лежи там в тъмнината и когато се случи нещо подобно, да изпълни дълга си. Бавно обира спусъка, контролира дишането си, пълно доверие в оръжейната система, нито помен от засечка, съмнение или трепване, и спусъкът стига до края. На сто ярда разстояние малък къс метал, движещ се със свръхзвукова скорост, влиза в черепната кухина, разширява се, както юмрукът се разтваря в длан, след това излита отзад в облак розова мъгла. И всичко свършва.