— Сигурен ли си, че изобщо е тук? Може да е в някой старчески дом или нещо подобно.
— О, не. Сам не е пропускал работен ден, след като се върна от войната през 1945. Ще си умре тук по-щастлив от мнозина.
Те паркираха и слязоха. Боб се наведе и се протегна към задната седалка на пикапа и взе една картонена кутия. После поведе Ръс нагоре по тъмна стълба между магазина за мъжка мода на „Уали“ и козметичния салон „Майлейди“ В края на стълбата попаднаха на един дезинфекциран коридор в зелено, който напомни на Ръс за криминален филм от четиридесетте години. Той задължително трябваше да бъде черно-бял. Табелката на една от вратите с матово стъкло гласеше: „Адво ат САМ ВИНС НТ“.
Боб почука и влезе.
Имаше приемна, но не и секретарка. Всичко беше покрито с прах. На една маса между два изтъркани стола за чакащи клиенти лежаха две списания „Тайм“ от юни 1981. На една от кориците беше Шер.
— Кой е, по дяволите? — избоботи глас из мрака на кабинета.
— Сам, аз съм Боб Лий Суагър.
— Кой, по дяволите, си ти?
Те прекрачиха в тъмнината, пълна с влажни изпарения, и постепенно силуетът на говорещия започна да се показва. Когато Ръс успя да свикне със сумрака, видя мъж, който имаше вид на направен от кесии за храна, нанизани на стълб от ограда. Всичко в него сигнализираше старческото рухване. Чертите на безформеното му лице вървяха надолу, безжалостно дърпани от земното притегляне. Старият му сив костюм бе изгубил формата и цвета си. Зъбите му бяха пожълтели, а очите му се губеха зад дебели колкото дъното на бутилка кола лещи. Беше раздразнителен и мръсен, а гранивите му стари пръсти бяха почернели от дългогодишното пълнене и изпразване на лули и пушки. Над него висеше жълта еленска глава, а до нея някаква звезда на лента и няколко толкова прашни дипломи, че Ръс не можа да прочете наименованията на университетите.
Той силно присви очи.
— По дяволите, кой сте вие, мистър? Каква работа имате тук?
— Сам, аз съм Боб. Боб Лий Суагър. Синът на Ърл.
— Ърл. Не, Ърл го няма тук. От четиридесет години е мъртъв. Някакви шибани бели боклуци го убиха. Най-лошият ден, който този окръг е имал. Не, Ърл го няма.
— Исусе — прошепна Ръс, — съвсем му е изгубил края.
— Синко — каза Сам, — нищо не съм изгубил, което да не мога да намеря, за да ти напляскам кльощавия задник. Хайде, махайте се. Махайте се оттук!
Боб просто го гледаше.
— Сам, аз…
— Махайте се! За кого, по дяволите, се мислиш, Боб Лий Суагър?
— Сам, аз съм Боб Лий Суагър.
Старият човек присви очи отново и огледа внимателно Боб от главата до петите.
— Боже мили — най-накрая каза той, — Боб Лий Суагър. Боб, момчето ми, радвам се да те видя.
Той заобиколи писалището и здраво прегърна Боб, а лицето му грееше, оживено от истинско удоволствие.
— Ето те тук от плът и кръв. На почивка ли, синко? Доведе ли жена си? И малкото момиченце?
Внезапното прояснение на стария човек беше леко неприятно, но Боб се престори, че нищо не е забелязал, докато Ръс гледаше надолу.
— Тя вече не е толкова малка, Сам — отговори Боб. — Ники порасна, както всички. Не, оставих ги у дома. Това е нещо като делово пътуване.
— А кой, по дяволите, е този? — поиска да разбере Сам, поглеждайки към Ръс. — Да не си открил някой отдавна изгубен син?
— Не ми е син — обясни Боб. — Син е на друг човек.
— Казвам се Ръс Пюти — представи се Ръс, протягайки ръка, която старият ястреб сграбчи като леш и я смаза. Боже, каква хватка имаше дъртакът!
Боб каза:
— Ето деловата част: младежът е журналист.
— О, боже — възкликна Сам. — Последния път, когато някой писа за теб, го дадох под съд от твое име и изкарахме тридесет и пет хилядарки.
— Казва, че няма да пише за мен.
— Ако го нямаш черно на бяло, по-добре бързо го уреди, така че, щом книгата му бъде публикувана, да можем да го изправим пред съда.
— Няма да е за мистър Суагър — обади се Ръс, — а за баща му. За 23 юли 1955.
— Господи — каза Сам. — Това беше най-дългият шибан ден, който съм преживявал, включително 6 юни 194424.
— Беше ужасен ден — каза Ръс. Без да споменава личната връзка, той се опита да обясни книгата си, но Боб вече беше чувал това, а Сам не изглеждаше да се интересува много.
— Както и да е — завърши той, съзнавайки, че никого не е впечатлил. Започна да го боли главата от сливовия мирис на тютюна. — Затова сме дошли.
— Е, добре — каза Сам, издишайки струя дим, който се понесе на талази и започна да се вие из стаята. — Вероятно няма и ден да не се чудя защо трябваше да се случи всичко това. Много хора бяха разсипани. Мисля, че упадъкът на майка ти започна този ден.