— Какво е нощна гация?
Малкото дяволче имаше толкова много въпроси! Съсредоточи се върху работата си, подкани се той. Погледна часовника си. Десет часът. Още нищо.
Бъб караше. Почти нищо не виждаше. От двете страни на пътя имаше само царевица и от време на време табла с римувани реклами на „Бурма Шейв“ или пощенска кутия на някой хамбар, или надпис „Копенхаген“ и дори „Исус спасява“. Чувстваше се изгубен. Беше толкова тъмно. Бе много уплашен и също така ужасно уморен. Както и гладен. Не беше ял, откакто хапнаха бъргъри.
Джими си беше показал главата от колата и внимателно се взираше.
— Ето го — каза той. — Ей там от лявата страна, видя ли го?
— Да, сър — отвърна Бъб. Видя пролука в царевицата и нещо, което приличаше на път, водещ навътре. В далечината имаше хълм.
— Не си забравил какво ще кажеш? — попита той. Беше много важно Джими пак да му го каже. Това му помагаше да не се плаши толкова.
— Не, сър, давам ти дума — каза Джими. — Всичко това беше изцяло моя работа. За всичко съм виновен аз. Старият Бъб няма нищо общо с това. За нула време ще те върнем при твоята мама. Може дори още тази вечер да се върнеш у дома.
— Мислиш ли? Мислиш ли? Мама много ми липсва.
Пред очите на Бъб изплува образът на неговата майка. Тя беше огромна жена, обикновено изтормозена, понякога много зла, но въпреки това той я обичаше. Спомняше си как някога той и няколко други момчета бяха запалили една котка, след като я бяха полели с керосин, и пищейки ужасяващо, тя потича само малко, преди да се строполи в димяща купчинка. Беше се почувствал толкова зле, че мама го взе в прегръдките си и люля, люля в своята топлина и под грижите на спокойното й сърце той заспа.
— Просто прави каквото ти каже мистър Ърл — рече Джими. — Всичко ще се оправи.
Бъб зави по черния път. Той спря, защото почувства, че колата леко затъна в земята.
— Давай — подкани го Джими. — Още малко. Мамка му, страхувам се, че старият Ърл ще го пропусне.
Те се запромъкваха напред, докато царевицата не ги погълна. Тя се свеждаше от всички страни, сякаш ги нападаше, и Бъб почувства кратък пристъп на страх.
— Джими? — попита той жално, усещайки, че леко повишава тон.
— Ето там, там — прекъсна го Джими.
Фаровете се промъкнаха напред по черния път и те навреме стигнаха до патрулката на щатската полиция, спряла встрани на пътя.
— Пристигнахме — обяви Джими.
Ърл наблюдаваше как колата бавно се показва, взима завоя и след това отби встрани и спря на около петдесет фута от него. Който и да караше, изключи двигателя. Малко сива прах още се носеше из въздуха. Колата, която изстиваше, пропукваше и проскърцваше, но нито един от двамата мъже вътре не помръдна.
В течение на може би тридесет секунди цареше тишина. Тогава Ърл запали прожектора си, запращайки кръг светлина срещу предната седалка на автомобила. Позна Джими Пай, който вдигна ръка, за да блокира ослепителната остра светлина. На светлинния лъч Джими блестеше, естественият му тен беше станал бял като пламък, а гъстите му къдрици златисти.
— Ърл, заслепяваш ме — извика той.
Джими, помисли си Ърл, проклет да си, Джими, защо отиде и взе, че направи шибаното нещо?
— Ей, Джими — извика Ърл в отговор, — движи се много бавно.
— Да, сър. Може ли Бъб да се обади на майка си? Той е ужасно разтревожен за майка си.
— За това ще се погрижим след малко. А сега, Джими, искам да излезеш първи. Искам да видя пистолета, хванат за дулото в лявата ти ръка, и да видя как го хвърляш на земята. А след това ти, Бъб. Искам да видя ръцете ти, да видя пистолета, хванат за дулото с лявата ръка, и да видя как го хвърляш на земята. Разбра ли? Всичко това трябва да стане внимателно и бавно.
— Да, сър, мистър Ърл — извика Бъб.
— Окей, да го направим.
— Ей, Ърл, звучиш като Джо Фрайди. Това не е „Полицейска мрежа“27. По дяволите, Ърл, тук е само Джими Пай със своя малък братовчед — подвикна Джими. Той отвори вратата от неговата страна, показа ръцете си, избута вратата с коляно да се отвори и излезе навън. Ръцете му бяха вдигнати високо и празни.
— Ърл, сега ще взема пистолета — предупреди той, протегна надолу лявата си ръка и измъкна от пояса си пистолет. После го хвърли напред, където оръжието се приземи, вдигайки малко облаче прах.
— Окей. Бъб, сега се прехвърли и излез по същия начин.
Бъб се плъзна по седалката и се изтегли на ръце. Докато позата на Джими беше безгрижна, дори арогантна, Бъб беше скован от напрежение. Ръцете му литнаха нелепо право нагоре, като на ученик в началното училище, който имитира полета на ангел. Ърл можеше да види как му треперят колената.