— По дяволите — каза той. — Сега аз съм омагьосаният.
— Не си омагьосан — обади се Ред, — не и ти.
— Мамка му! — възкликна съдията.
Презареди за наистина трудната двойна цел: две „птички“, изстреляни наведнъж, които описват арки, отдалечавайки се една от друга. Не можеш да улучиш и двете с един патрон. Трябва да улучиш едната рано, още докато се издига, след това да завъртиш дулото към втората, преди да падне твърде надолу и да я изгубиш сред растителността. Беше дяволски трудно, защото трябва да разчиташ на инстинктите си, за да налучкаш линията на стрелбата, и ако спуснеш дулото прекалено и то не е в центъра, нищо повече не може да се направи.
Той се стегна, преглътна, изпробва стотина пози „готов за стрелба“ и най-сетне избра една за своя изстрел.
— Пускай!
И пропусна и двете.
— По дяволите! — изрева мъжът. — Кучи син — промърмори той, докато освобождаваше позицията.
— Така, така — каза Ред. — А сега гледай.
— Ред, ти никога не стреляш от тази позиция и не вярвам сега да успееш.
— Джек Майърс, ти вероятно си прав, но нека видим каквото трябва да видим.
Ред зае стрелковата позиция.
Това беше проверка на съсредоточаването. Ако мисли прекалено много за „птичката“, която го очакваше, можеше да му струва по-лесната единична паничка, с която трябваше първо да се справи. Представи си всичко обратно, нареди си той, и наум започна да прожектира филм за себе си как вдига гладко пушката, прихваща линията на стрелба за двете „птички“ без излишни движения, дори без много да движи пушката, убива ги бързо и се маха от позицията.
Той пъхна два патрона в блестящите гнезда на своя Кригхоф К–80, струващ 12000 долара, поезия и грация, сглобени с любов от най-добрите оръжейници на Германия. Заключи цевите и усети как се накланя леко напред, оставяйки изстрелът да се сглоби в съзнанието му, да утихнат емоциите, сърцето му да се успокои и съсредоточаването му да се увеличи.
— Пускай!
Не трябва да гледаш, докато „птичетата“ излитат от апарата, защото се движат прекалено бързо и ще закъснееш. Когато Ред гладко вдигна пушката и я опря на рамото си с икономично и практично движение, докато тя от само себе си не се насочи, където трябваше (също резултат от дълга практика), той вече гледаше как „птичките“ навлизат в прозореца на най-заостреното му зрение. Нямаше време за мислене или преценка, защото всичко ставаше по-бързо, отколкото биха могли да бъдат подредени слова за разпознаване. „Птичките“ бяха там, падаха, смаляваха се, но изсечени в неговия фокус, цевта беше неясна под тях. Пушката като че от само себе си стреля два пъти, докато ги следваше с нея. И оранжевите петна на мястото, където бяха керамичните „птички“, се пръснаха от силата на осемстотинте сачми в патроните за птици, за да отбележат попаденията.
Той пусна гилзите на земята, пъхна ръка в торбичката си за патрони, извади един патрон номер 7 1/2 „Уинчестър Хеви Трап“ и го пъхна в долната цев, където беше завит по-тесният от шоковете28.
Отново застана в поза. О, как мразеше тази далечна „птичка“. Беше толкова лесно за нея да намери пролука в снопа сачми, а освен това бе толкова далеч, че можеше да отнесе част от него и пак да не се счупи и дори да не се нащърби. Често се случваше.
— Пускай!
„Птичката“ се издигна, пушката също и докато двете неща се случваха, стана и нещо друго: вибраторът на пейджъра му заработи и за миг го разсея.
Той изгуби десета от секундата и щом цевите стигнаха до горната точка, където чинийката трябваше да се спре, когато земното притегляне убиеше ускорението й нагоре, беше закъснял. Тя вече падаше.
Но Ред не се паникьоса.
Той рязко свали оръжието, застигна падащия оранжев диск и стреля, докато цевите минаваха по него. Мамка му, пропусна.
— Не, Ред, улучи го — каза съдията. — Видях парченце. Немного голямо, но все пак. Великолепен изстрел, проклет да си.
— Имаш ли нещо против, ако проведа един спешен разговор?
— Не, разбира се, обади се. Всичко е резултат на съсредоточаването ти.
Ред подпря кригхофа на стената на позицията, излезе от нея и измъкна мобилния си телефон от калъфката на колана. Натисна бутона за бързо набиране, който го свързваше с горещата линия на Дуейн Пек, и записа на неговото обаждане.
„Ъъъ, сър, ето най-новото. Вчера ги проследих надолу по шосе 71 в посока Уолдрън и после ги изгубих. Няколко часа пътувах нагоре-надолу по шосето и най-накрая попаднах на тях на някакво поле близо до, ъъъ, Уолдрън. Не ме забелязаха. Стояха там до мръкване. Там бяха момчето, вие знаете кое, и онзи тип Боб Лий. Бяха взели с тях стария Сам Винсънт. Ъъъ.“ Мъжът направи пауза, изглежда, изгуби нишката и след това отново се съсредоточи.