Онези, които бяха доволни от оръжията си, зареждаха пълнителите с муниции: патрони „Федерал“, тежащи 115 грейна, гладки и златисти за автоматите. Или „Уинчестър“ калибър .223 за карабините.
— Плати ви се много, много добре. Ако умрете, парите отиват у семействата ви или при приятелките ви. Ако ви хванат, ще имате добри адвокати. Ако влезете в пандиза, ще прекарате добре. Никакъв тормоз от пазачите, от негри или долни бели боклуци. В зависимост какъв ви е цветът на кожата. Лесно като песен ще го изкарате. Това е, защото сте най-добрите. Защо имаме нужда от най-добрите? Защото този шибаняк е най-добрият.
Той пусна една снимка да обикаля от стрелец на стрелец. На нея се виждаше слаб мъж, който можеше да е красив, ако не беше толкова мрачен, с обветрено лице, присвити очи — катеричите очи на стрелец.
— Този тип беше шибан герой в онази малка война, която водеха в шибаната страна на жълтите.
— Ей, Хорхе, няма да говориш така за страната ми, човече — каза азиатецът с конската опашка, докато поставяше затвора на своята М–16 и го блъсна да се затвори.
— Ей, нали можем да бъдем приятели? Хайде, без глупости. Говоря ви за добро, така че слушайте. Негра, латиноси, каубои, шибани рокери, макаронаджии, жълтурковци, шибани бели южняци — трябва заедно да работим. Ние сме като скапан филм за Втората световна война. Ние сме Америка — тигела на расите. Никой няма проблеми с другите. Прав ли съм? Зная, че вие, момчета, сте работили главно сами или в малки екипи. Ако искате да се върнете цели вкъщи, слушайте Хорхе и правете каквото ви казва.
— Не ми харесват глупостите за жълтурковците.
— Тогава си го изкарай на този тип. Той е убил осемдесет и седем от вашите. Това е било през 1972. Дори му измислили прякор: викат му Боб Десетката, защото те гръмва в десетката. Мислиш, че е забравил как се прави? През 1992 една банда командоси от Салвадор, при това обучени от зелени барети, и какво мислиш, че са му изпържили задника на върха на някой малък хълм? Уби четиридесет и четирима от тях. И свали един скапан хеликоптер. Изпрати ги разревани обратно вкъщи при майките им. Този тип е добър. Казват, че е най-добрият стрелец, който някога се е раждал в нашата велика страна. И когато долните ви гащи станат кафяви от лайна, защото е започнало да лети олово, казват, че този тип става все по-спокоен и спокоен, докато не се превърне в лед. И в гащите му няма кафяво. Сърцето му дори не се разтуптява. Може би е наполовина индианец, защото само индианците са такива.
— Тоя е старец — каза високият каубой. — Времето му е минало. Вече не е толкова бърз и хитър, както някога. Чух за него в морската пехота, където го смятаха за бог. Но той не е бог, а обикновен човек.
— Бил ли си в Нам? — попита Хорхе.
— В Пустинна буря, човече. Все същата шибана работа.
— А, добре — отговори Хорхе, — както и да е. Ще поддържаме връзка по сигурни мобилни телефони. Тръгваме на юг днес следобед. Както казах, с три коли по трима души във всяка. Аз ще бъда в пикап, ще координирам цялата операция и ще поддържам връзка с шефа. Знаем къде живее, но не искам да го правим там. Ще го преследваме по пътищата. Ще се придвижваме като ударни части. Ако го видите, ще се справим с картите, ще преценим курса му и ще го пипнем. Много професионално, като че сме от шибаното ФБР. Ще докопаме него и приятелчето му на някой забутан селски път и тогава ще стане Третата световна война. Ще покажем на този cabrón29 как се стреля.
21.
СЕГА БЕ негов ред да копае. Той се огледа, за да бъде сигурен. Да, да, това е. Ето там падналият бор, оплетен в мъх, беше първият белег. Големият къс сива скала на десет фута оттам беше вторият. Добре си го спомняше, въпреки че сякаш се бе износил от годините. Застанал беше на мястото, откъдето можеше да види вдлъбнатината във високия планински гребен на Блак Форк през пролука между боровете. Тя беше третият. Използвайки метода на триангулацията чрез тези три точки, той знаеше: това е мястото.
Боб се приготви и със същите уверени удари на лопатата, които бе видял да освобождават ковчега, който не бе на баща му, а на някакъв нещастен млад мъж, той нападна земята. Тя се съпротивляваше, но той беше в настроение за битка. Правата лопата срязваше и проникваше в земята, а после я повдигаше. Когато намери ритъма си, започна да се поти, а до него купчината пръст взе да расте.
Все още беше рано. Станал бе преди разсъмване, докато момчето още спеше, и пое по тази пътека на миля от караваната му. Преди непрекъснато вървеше по нея с кучето Майк, но сега него го нямаше. Така че Боб бе сам с правата лопата и земята. Когато слънцето изгря, започна да изпраща снопове лъчи през късите иглички на боровете, които се заплитаха в прахта, вдигната от усилията му.