Беше достатъчна, за да накара човек да се разкашля. Той работеше, извличайки удоволствие от движенията си.
Това, което разкопа, не беше ковчег, а пластмасова тръба с диаметър почти един фут и с дължина около четири. След като най-накрая я извлече от почвата, той усети значителна тежест и въпреки че съдържанието леко се размести, това нямаше значение. Извади я на повърхността и застана за миг неподвижно, дишайки тежко. Навсякъде около него цареше тишина. Действията му бяха подплашили птиците. Наоколо не се навъртаха животни, а все още беше прекалено хладно за насекомите.
С носна кърпа избърса челото си. След това затисна цилиндъра с крака си, за да не мърда, и заби наточеното острие на лопатата в запушалката му, срязвайки широкото тиксо, което затваряше капсулата, докато не се отвори. С ръце свали напълно запушалката, след това обърна цилиндъра така, че да може по-лесно да стигне до съдържанието му, и започна да го изпразва.
Първо се показа кутия за пушки „Доскозил“. Той отвори, дръпна настрана калъфа от десикант30 и извади един черен като нощта „Колт Командър“ калибър .45 с мерник и мушка „Новак“ и вграден в ръкохватката предпазител „Бивъртейл“. Той дръпна назад затвора, за да открие месинга на един патрон „Федерал Хидрашок“. Още осем лежаха в пълнителя. Пистолетът легна в ръката му като в гнездо. От години не бе докосвал оръжие. Смяташе, че е приключил с оръжията, но усещаше пистолета в ръката си гладък и близък, едва ли не като роднина. Пасваше толкова добре. Това им беше шибаният проблем. Прилягаха толкова добре. Той запъна чукчето и постави предпазителя — единственият правилен начин. Някъде вътре имаше и кобур и няколко допълнителни пълнителя, но засега само тикна пистолета си по мексикански под колана над десния си бъбрек.
Следващото нещо, което се показа, бе по-дълго куфарче за оръжие и щом го извади и отвори, зърна Рюгер Мини–14, нещо като умалена версия на стария модел М–14 с почти крехък вид, лек и удобен. Той взе оръжието, дръпна затвора и щракна спусъка в празния патронник. Това беше една прилична полуавтоматична пушка, подобна на карабина, стреляща с 5.56-милиметрови патрони, които можеха да сдъвчат метал или човек в зависимост от случая. Тя също изглеждаше наред, нищо че беше омаслена след тригодишен престой под земята. Слоят масло и топчетата десикант, с които беше уплътнена тръбата, си бяха свършили работата.
Той измъкна последния трофей — брезентова торба, в която погледна: четири пълнителя за Мини–14, като единият от тях беше свръхголям за четиридесет патрона, кобур „Галко“ за командъра, шест кутийки калибър .45 „Федерал Хидрашок“, пет кутийки 5.56-милиметрови патрони с твърд връх и пет кутийки трасиращи Р–196. Боб седна и после се обърна.
— Защо не слезеш и не запълниш тази дупка вместо мен? — провикна се той.
Мълчание.
— Ръс, не знаеш достатъчно, за да се движиш из гората безшумно. Хайде, излизай.
Момчето послушно се показа.
— Видях те да тръгваш и те последвах. Чух как копаеш.
— Не би трябвало да се промъкваш към въоръжен човек.
— Когато тръгна, не беше въоръжен.
— Е, но сега съм.
— Какво, по дяволите, става? Трябва да ми кажеш. Дължиш ми го.
— Става, че искам да си идеш вкъщи. Това може да стане опасно. Имах намерение да говоря с теб по този повод. Вчера го разбрах. А трябваше по-рано.
— Боб, няма да си вървя. От самото начало идеята беше моя. Трябва да остана.
— Не искам да ми се наложи да се обадя на баща ти и да му кажа, че заради мен са те убили, и то за едното нищо.
— На баща ми не му пука.
— Тогава на майка ти.
— Тя беше убита още преди това.
Боб нищо не отговори.
Ръс се приближи и започна да зарива дупката.
— Няма да ти дам оръжие — се обади Боб. — Няма време да те уча, а не искам около мен да има необучен човек. Момче, ако започне стрелба, просто се просни на земята и се моли за късмет.
— Дадено.
— Ще видим какво ще стане. При първите признаци на буря ще те пратя вкъщи. Това не ти е пикник. Попитай баща си. Той ще ти обясни. Нямаш представа колко е страшно. А сега да се размърдаме. Ти ще носиш мунициите. Те са най-тежки.
Двамата тръгнаха надолу по пътеката. Беше прекрасна утрин. Сега слънцето вече се бе издигнало и жареше през боровете. Между стволовете Ръс можеше да види възвишенията на Уашита да изпълват хоризонта. Беше надарен със способността да гледа със силна ирония на всичко. Това предизвика у него усещането, че сцената е толкова невинна и поетична, една смарагдовозелена панорама на естествена доброта, а ето го него да крачи с тежко въоръжен и много опасен човек, участвайки по собствено желание в мисия, която май можеше да завърши с насилие. Поклати глава. Той е писател! Какво прави тук?