— Какво искаш да знаеш? Какво е усещането? Често са ме питали за това какво е усещането.
— И какво е?
— Нахално пале.
— Добре де. Защо го мразиш?
— Кого, Прийс?
— Аха.
— Не го мразя. Той е добър човек.
— Мразиш го. Усещам го. Дори зад прочутата Суагърова сдържаност го мразиш.
— Беше добър офицер. Ръководеше по-добра програма. Неговите хора постигнаха стотици, може би хиляди убийства. Те спасиха живота на стотици, може би хиляди американски войници. Той е добър човек, патриот, вероятно баща и републиканец. Защо казваш, че го мразя?
— Мразиш го.
— Е… има едно нещо. Няма да го разбереш. Бих го казал на друг снайперист и на никого другиго. Онова, което ти казах преди това, е важното. Той е добър човек, голям офицер.
— Трябва да ми кажеш. Няма да мога да се оправя с това, ако не ми кажеш.
Боб замълча. Чудеше се дали притежава умението да изрази онова, което му беше на сърцето. Или енергията. По дяволите това момче и неговото нахалство и склонността му да измисля дяволски добри въпроси.
— Ако напишеш книга, не можеш да го включиш. Никога. Разбра ли?
— Да, сър.
— Не искам да се говори, че Боб Лий Суагър е казал тежки думи за един американски войник, който добросъвестно и заради дълга и честта е рискувал живота си за свята страна. Не искам. Това са глупости. Това убива страната.
— Кълна се.
— Тогава сега ще ти го кажа и никога повече не искам да чувам за него.
— Да, сър.
— Става дума за убиване.
Ръс нищо не каза.
— През войната — продължи Боб — смъртта се явява под три форми. Обикновено идва отдалеч, носена от мъже, които никога не виждат труповете, оставащи след тях. Такива бяха повечето убийства във Виетнам. Предимно Б–52 ги извършваше. Човече, те превръщаха онази шибана джунгла в пюре и смилаха всичко в радиус от четвърт миля. И артилерията. На земята артилерията извършва по-голямата част от убиването. Кралицата на сраженията. Така я наричат. Може да не ти харесва, но така стоят нещата.
— Да — подхвърли Ръс.
— Втората е със сгорещена кръв. Престрелка. Виждаш някакви форми да се движат и стреляш. Някои от тях престават да се движат. Може никога да не ги видиш отблизо и никога да не разбереш дали си улучил или не. Или пък обратното: може да видиш как някой дребен шибаняк пада, виждаш как откосите го прерязват. Такива неща. Това е истинска битка. Или ти него, или той теб. Може да не ти харесва, но го правиш, мамка му, защото ако не го направиш, ти ще си онзи, който ще се прибере у дома в чувал.
— Да, разбирам.
— Третата и последна форма е хладнокръвното убиване. Това е, което ние правим. С „ние“ имам предвид снайперистите. От половин миля насочваме оптически мерник към човек, дърпаме спусъка и го наблюдаваме как утихва. В това няма нищо красиво, но бих казал, че е необходимо. Вярвах, че е нужно. Зная, че това кара хората да нервничат. Ти си смъртта. Наричат те фирма за убийства и бог знае какви ги говорят зад гърба ти. Мислят, че си болен или смахнат. Такива работи. Или че ти харесва.
— На теб ти е харесвало.
— Да, но въпреки това може да се прави разлика. Някак си може да се прави разлика. Не съм стрелял по жени и деца и не съм убивал никого, който не е искал да ме убие. Ако на някой му е трудно да приеме това, майната му. Аз бях ловец. Това се нарича честно преследване. Влизаш в джунглата или покрай просеките с оризищата. Ти преследваш своя враг и се опитваш да намериш позиция, където не може да те докопа. Премахваш го. Улучваш го, по тебе стрелят. Изгубихме много хора. За нашите глави бяха обявени награди. Виетконг оцени главата ми на десет хиляди пиастъра и най-накрая едно руско копеле ги спечели, но това е друга история. Онова, което правехме, беше война. Намери и унищожи врага. Застреляй го. Направи го и си върви вкъщи. Изпълни мисията.
— А армията…
Той замълча. Нещо в него се отвращаваше от това, но трябваше да го каже.
— Различна доктрина, разработена за пръв път по този проект „Невидимо лъчение“ и след това приложена от „Оцелот“, Снайперската школа на 7-а пехотна дивизия. Онова, което правеха, бе да вкарат екипи от четирима човека в зоната. Трима пазачи с автомати и снайперист с карабина. Обичаха да го правят веднага след прочистване. Така че Чарли31 щъкаше и се чувстваше сигурен. Мислеше, че нощта е негова. Стрелецът имаше онова, което те наричаха М–21, което беше М–14 в натовски калибър 7,62 или .30 инча, Ръс, преработена за по-голяма точност от армейските оръжейници. Тя имаше устройство за подавяне на шума. След като си ходил на кино, ще го наречеш заглушител. Плюс прибор за нощно виждане AN/PVS–2, наречен „Старлайт Скоуп“. И така тези момчета сядат в джунглата и просто чакат. Снайперистът с оптиката, а другите момчета с биноклите си за нощно виждане. Ако забележат нещо, снайперистът заема позиция. Насочва оптиката към нещото. Вижда се така, сякаш се движи през зелена вода, но го вижда на разстояние до осемстотин ярда. Жълтите никога не знаеха какво ги уцелва. Не можеха да разберат къде е скривалището на снайпериста, защото не се чуваше звук. Не можеха да повярват, че ги вижда, но през оптиката, светла като бял ден, можеше да ги повали. Много попадения. Беше лесно. Едно момче имаше сто и петдесет убийства само за пет месеца. Убиваха по пет-шест човека на нощ. Войници ли улучваха? По дяволите, на осемстотин ярда пред старлайта кой би могъл да каже? Щом са се движили през нощта, предполагам, че са били войници, но може би са били деца, които са отивали при семействата си, или семейства, които са се опитвали да се придвижват през нощта, така че да не започне тактическата авиация да ги трепе. Кой знае? После в 7.00 хеликоптер евакуира екипа, мамка му, да изчезваме, и се връщат в базовия лагер за палачинки и хубава нощ във фабриката за броене на трупове.
31
Име, използвано по време на Виетнамската война от американците за войниците от Виетконг. — Б.пр.