Глава единадесета
Първа нощ извън града
Райлин имаше някаква обща представа от посоката, в която се намираше Градът на Оракула, за това другите двама, които не бяха излизали никога от Саликарнас, го следваха на юнашко доверие. Пътят през хълмистата местност бе приятен и лек, а колкото повече се отдалечаваха от покварения град, толкова по-чист и свеж ставаше въздухът. Алтан и Тамия бяха донякъде като замаяни и дори мрачните им мисли изглеждаха по-далечни и не толкова отчайващи.
За нещастие пътуването на открито си имаше и своите недостатъци и първият от тях бе липсата на подслон. За щастие времето бе хубаво, макар приближаващата есен да напомняше от време на време за себе си със студен повей на вятъра. По мръкване тримата спряха в подножието на един по-висок хълм.
— Нямаме огниво — отбеляза Тамия, докато тримата спряха да си направят бивак, с цялата условност на тази дума, тъй като нямаха никакъв багаж.
— За огън, имам магия, с която да го запаля. По-лошото е, че нямаме храна — оплака се Алтан, чиито стомах изкъркори.
Райлин се изправи на крака.
— Вие двамата ще напалите огън. Съберете камъни и оградете мястото, където искате той да гори, за да не направите пожар из цялата област. Аз ще отида да намеря храна!
След тези думи Райлин се скри в нощния здрач, а Алтан и Тамия започнаха да търсят по-големи камъни, с които да си оградят импровизирано огнище. За щастие, поради близостта до морето не липсваха и скални отломки, които бяха отлични за целта. След това наскубаха малко треволяци и бурени и като ги оградиха в кръг, Алтан каза кратко заклинание. От пръстите му се проточиха мънички светкавици, които запалиха неголям огън. Тамия го прегърна:
— Това беше страхотно.
Алтан се усмихна, леко притеснен.
— Благодаря ти — сетне и той я прегърна. — За всичко.
Двамата останаха умълчани за момент, загледани в огъня.
— Вечерята иде — чу се гласът на Райлин, който се върна след малко с някакви гъби.
— Сигурен ли си, че не са отровни — недоверчиво попита Алтан. — Чичо ми правеше някакви успокоителни отвари с гъби, които в по-големи дози бяха смъртоносни.
Райлин го погледна обидено.
— С баща ми сме пътували надлъж и шир из цяла Ралмия. Той ме научи да разпознавам кое може да се яде и кое не, още повече че ние, елфите не ядем месо.
— Много изпускате — отвърна Алтан.
— Е, то и аз не съм голяма месарка — обади се Тамия, — но рибка обичам. Вие и риба ли не ядете?
Райлин вдигна очи към стъмнилото се небе:
— Хора!
Така или иначе, елфът набоде гъбите от едната страна на меча си и внимателно започна да ги пече на пламъците. Когато станаха готови, се паднаха по две на всеки. Алтан отхапа своята малко недоверчиво, но вкусът му хареса и той на бърза ръка довърши своите. Като видя това, Тамия му предложи своята втора гъба.
— Ама ти ще останеш гладна! — възрази момчето.
— Няма да остана гладна — отвърна крадлата, — аз ям малко.
Макар да се чувстваше леко виновен, Алтан изяде и нейната гъба.
След като се навечеряха, тримата вече бяха доста сънени и макар Райлин да предложи идеята да се редуват на пост, всички налягаха край пламъците и заспаха. По някое време през нощта Алтан усети, че Тамия обляга глава на гърдите му и всички грижи отлетяха от ума му.
— Това, което направихме беше изключително безотговорно — бяха първите думи на Райлин, когато тримата се събудиха на сутринта.
— Никога повече не бива да оставяме през нощта без някой да пази — продължи момчето-елф, — така можем да станем жертва на гоблини, гноми, орки или… — Райлин не довърши, но начина, по който стисна юмруците си бе красноречив.
— Ще имам предвид — отговори Тамия, — аз лично мога спокойно да оставам да пазя до много късно. Тогава се крадеше най-добре — усмихна се лукаво девойката.
— А ти — обърна се Райлин към Алтан, — можеш ли да будуваш или спиш всяка нощ като камък?
— Свикнал съм да ставам рано — отговори чиракът на вълшебника, — чичо Кобъл ме будеше понякога, за да храним животните.
Райлин въздъхна.
— Добре, значи ти ще поемеш последния пост призори, а девойката ще пази първия до среднощ. Аз ще заема най-лошия, втория. Добре, че елфите така и така нямаме нужда от много сън.
Другите двама кимнаха. Още бе рано за да осмислят напълно това какво им говореше синът на драконовия ездач, но не им се спореше с него.