— Какво е станало? — попита отново той.
— Нещо е нападнало магьосника — отговори студено Велир. — Намерихме го мъртъв в кабинета му. Химерата, която чакахме, също е мъртва.
Алтан отстъпи назад, сякаш го бяха ударили с мокър парцал. Чичо Кобъл — мъртъв? Но как бе възможно това? Та той бе… магьосник, стар и силен, приятел на черните елфи, а и… нямаше врагове. Кой би убил Кобъл?
Алтан не обичаше много свадливия старец, но усети как сърцето му се свива.
— Мога ли… да го видя? — попита той с премалял глас.
— Не — студено отговори черният елф. — Къщата се конфискува в името на барон Раксмаил за целите на разследването.
Алтан зяпна и усети как в сърцето му се прокрадва много лошо предчувствие.
— Ама аз… — заекна той — как… къде ще живея?
— Нямам представа — незаинтересовано отговори Велир. — Ако имаш претенции към решението на барон Раксмаил, можеш да изпратиш писмено оплакване в неговата канцелария, първото ниво на двореца. Работното време е всеки ден от първи петли до пладне.
— А тази вечер? — Алтан тръсна глава и от черната му коса се разлетяха пръски. — На дъжда ли ще ме оставите?
— Това не е моя грижа — отговори хладно Велир, а оркът, наречен от него Хардак изръмжа:
— Чу господарят черен елф. Разкарай се оттука, човешко пале — зеленокожият звяр изръмжа и надигна пестник.
Алтан отстъпи назад. В сърцето му проблесна гняв и за миг в ума му премина мисълта да удари орка с някоя магия. За жалост обаче, познанията му не бяха големи и дори да победеше звяра, оставаха събратята му и техните мрачни господари.
Момчето преглътна с мъка яростта си и слезе надолу по пътеката към града. Дъждът като че ли се усили.
„Кой би искал да убие чичо Кобъл“, питаше се Алтан. Магьосникът наистина бе стар и свадлив, но не бе правил злини никому. Нямаше никакви врагове, поне не и такива, които да са известни на младежа.
Алтан разбра и колко зависим е бил всъщност от милостта на чичо си. Сега без него той нямаше нито дом, нито храна, нито — особено след инцидента с онази проклета крадла — пари.
Алтан реши, че трябва да отиде при някой от приятелите на чичо си, други магьосници, занимаващи се със зверотворене. Той обаче знаеше домовете на малцина от тях, а там не го посрещнаха добре — от първия го изгониха, във втория сякаш нямаше никой, а слугата, отворил вратата на третия, го изслуша търпеливо, но каза, че не може да помогне и го отпрати.
Младежът се изплаши не на шега. В този момент той наистина си нямаше нищичко — нито близки, нито роднини, нито пари или подслон. Познаваше някои момчета, с които бе ритал топка по улиците, но те го търпяха само в игрите, боейки се от това, че е чирак на магьосник и то на такъв, работещ за черните елфи.
Дъждът продължаваше да вали постоянно, монотонно и момчето чувстваше, че водата се е просмукала до костите му. Стана му студено, гадно и дори мъчно за горещините от сутринта.
Освен това започваше и да се мръква, а по улиците на града започнаха да се появяват стражи, които пъдеха скитниците от кварталите на заможните и ги отпращаха към бедняшките гета, където нощем в търсене на лесна плячка скитаха гоблини и орки.
Скоро Алтан се озова сред тях и осъзна как в Саликарнас се оправят с бездомниците. Неколцина от скитниците го гледаха гладно, сякаш нетърпеливи да падне пълен мрак, за да го нападнат, оберат, а може би и изядат.
Младежът приготви няколкото защитни заклинания, които Кобъл му бе преподал в случай че нещата с питомците му се объркат и стисна юмруци, измъчван едновременно от страх, но и от яд, че се е озовал в такова жалко положение.
Все още бе прекалено светло и никой от скитниците не се реши да го нападне, но от това на Алтан не му стана по-леко. Той не знаеше нито къде да иде, нито пък какво да прави, а проклетият дъжд не спираше да вали.
Вече се бе стъмнило, когато накрая, замаян от умората и терзанията на неспокойния си ум, той реши да спре до една къща и се прилепи до стената й, търсейки минимален подслон от капките дъжд.
— Дано поне спре да вали — помисли си момчето, като се сви се на влажната пръст, загръщайки се с мократа си роба. Щом се отпусна на земята, го заля вълна от гадене и той смътно си даде сметка, че вероятно се е разболял.
След това всичко потъна в мрак.
Глава втора
Платена нощувка
Когато отвори очи, се озова дома на чичо си Кобъл. В камината пукаше зеленикав огън, около който се грееха змии, втренчили немигащи очи в пламъците и подаващи раздвоени езици измежду отровните си зъби.