Змийският магьосник се отправи към подземията на замъка си, а превъплъщенията, които бе оставил на стража, му се поклониха почтително. Сега той бе върховният жрец на Прокълнатия, титла, към която никой не бе предявявал претенции вече няколко века. Колко глупаво постъпи Намладир само, помисли си игриво Казадар. Беше си мислел, че го проклина, а всъщност му направи най-големия дар.
Казадар слезе пред своя най-нов и най-могъщ убиец и се усмихна, когато го видя. Беше му коствало много усилия да създаде такова същество и въобще не бе сигурен, че се е справил.
Но гръмовния съсък на чудовищния роб го убеди, че този проект е по-успешен от всички други.
Както винаги, Казадар нямаше нужда да изрича заповедите си на глас. Част от него живееше в убиеца и го прати безмълвно по петите на младите му неприятели.
Глава двадесета
Орки
Дъждът започна изневиделица. Сякаш изведнъж небето замръкна и в следващия момент от него започнаха да падат едри капки дъжд. Дрехите на Алтан и Тамия бързо подгизнаха, само доспехите на Райлин донякъде го опазваха, макар през процепите им понякога да влизаха капки вода. Бяха в една от най-високите части на планината и над тях се извисяваше връх Вълчи капан, легендарно място, по думите на Райлин, където преди много години кралският магьосник Дракал се изправил срещу злия черен елф граф Вайлъс.
Именно и затова тримата бяха изненадани, когато измежду скалите видяха да мъждука огън. Може би в други дни всеки от тях би се запитал що за хора биха лагерували сред камънаците в планинската пустош. Ала те не бяха виждали жива душа от много време насам, бяха уморени, мокри и гладни, а носовете им безпогрешно доловиха миризмата на печено месо, която силно развълнува Алтан (последното посрещнато с неодобрение от Райлин).
Така без особена предпазливост тримата се втурнаха към огъня и скоро стигнаха до малък, естествено образуван от природата заслон, под който се бяха настанили шестима орки. Те бяха едри и груби на вид и облечени в мръсни кожени дрехи. От коланите им висяха оръжия. Те обаче посрещнаха с усмивки новодошлите.
— Тука рядко минават хора — изръмжа единият от орките, — но ние винаги се радваме да ги посрещнем, заповядайте!
Той махна с ръка и другарите му се сместиха да направят място на новодошлите.
Никой от тримата нямаше доверие на орките. Като елф, Райлин имаше почти вродена омраза към зеленокожите същества, които се славеха с примитивни нрави и жесток нрав. В древни времена те бяха служили на Прокълнатия и до ден-днешен най-често ставаха разбойници и измамници. Алтан и Тамия бяха виждали много такива в Саликарнас и затова не се зарадваха, като съзряха създанията.
И тримата обаче знаеха, че орките са обидчиви и ако откажат тяхното гостоприемство, могат да ги наскърбят. Затова колебливо седнаха до пламъците.
— Не сте ли малко малки да пътувате сами в планината? — попита орка, който ги бе заговорил, отхапвайки парче наденица, забодена върху голям, крив нож. Той подаде месо и на гостите. Алтан благодарно го прие, както и Тамия, но Райлин отказа.
— Елфите ядете само тревички — намигна му оркът, след което отново запита, — та мисълта ми беше, не ви ли е страх да пътувате? Планините са неприятни есенно време.
— По работа сме — отговори Алтан, докато дъвчеше горещото месо.
— Виж ти! — ухили се оркът. — Е, предполагам, че всеки на тоя свят си има някакви свой си дела. Дано да са успешни.
Погледът му се спря на Тамия и за миг очите му блеснаха, след което той погледна останалите орки.
— Имаме ли бира? — попита зеленокожият приятелите си.
— Намира се — отговори един от тях.
— Налей тогава на гостите — кимна водачът и щракна с пръсти. После пак се обърна към новодошлите.
— Ние сме трапери, ловим животни, ако намерим някакво златце по реките го прибираме. Сетне изпиваме всичко в града.
Изсмя се след тези думи и подаде по чаша бира на всеки. Райлин се поколеба дали да я вземе.
— Вземи, де — настоя оркът и елфът колебливо пое чашата. Водачът се усмихна, след което наля и на себе си и вдигна тост.
— За здравето на всички, които пътуват през планината!
В мига, в който отпи от питието си Алтан усети смътно познат вкус в устата си. Чичо Кобъл взимаше такова лекарство, когато страдаше от безсъние. Магьосникът изруга, след което скочи на крака и извика: