— Никога не смей да я удряш — извика обаче момчето. Очите му пламнаха. Въжетата се свлякоха от тялото му. Казадар се метна към него, но се озова право в светкавиците, изскочили от пръстите на Алтан. Опита да изсъска магия, с която да се защити, но преди от устата му да излезе и звук, мълниите разкъсаха тялото му, превръщайки го в пепел, а после продължиха към останалите двама змиевидни, първият от които бе унищожен малко преди да сключи зъби около шията на Райлин, а другият, докато се бореше с джуджето.
Алтан се преви на две и от устата му излезе стон на болка. Тамия притича до него.
— Добре ли си?
Алтан не отговори за момент, сетне се изправи и я погледна с пламтящи червени очи.
— Отдавна не съм се чувствал толкова добре.
Гласът му звучеше като трошенето на сухи есенни листа.
Глава двадесет и шеста
Любов срещу омраза
Тамия се отдръпна объркана.
— Алти, добре ли си? — попита тя.
— Няма го вече твоят Алтан — отговори младежът със същия злокобен глас. — Той послужи за това, за което се бе родил. Аз живея отново.
— Алти, плашиш ме — каза Тамия.
— Стига с тоя Алтан — отвърна и с внезапна ярост младият мъж. — АЗ СЪМ ОНЗИ, ОТ КОЙТО ТРЕПЕРИТЕ ВЕКОВЕ НАРЕД. САНАРОС. ЧЕРНАТА СЯНКА. ВЗЕМЕДУШЕЦА. ПРОКЪЛНАТИЯ!
Тамия направи крачка назад. Райлин отново бе надигнал меча си, зад него пристъпяха оцелелите джуджета, а Готлиб предупредително разтвори челюсти:
— Твой приятел полудял.
— Да не би да мислите, че ще ме спрете? Аз съм вечен.
— Не мисля така — каза джуджето ханджия и нападна.
Очите на Алтан грейнаха и от тях изхвръкнаха мълнии, които изблъскаха дребосъците назад и ги забиха в каменната стена, стоварвайки ги безжизнени на пода.
Тамия извика, а Райлин се хвърли с меча си напред. Прокълнатия се дръпна настрана, подобно на сянка, сграбчи го и го метна като играчка настрани.
Райлин се удари в статуята на Дакавар и сетне се срина на земята, подобно на джуджетата. Опита да се изправи, а от устата и носа му потекоха кръв. Не успя и се просна по очи.
— Неее! — изрева Готлиб и устата му забълва ледени залпове. Прокълнатия ги посрещна с червените мълнии от очите си. Двете енергии се срещнаха една с друга, поколебаха се за миг във въздуха, сетне червения мрак на Вземедушеца победи и светкавиците му блъснаха ледения дракон, просвайки го в несвяст.
Лицето на Алтан се усмихна, но не с топлата усмивка на младежа, а с подигравателна гримаса на дълго чакано отмъщение. Тогава обаче погледът му попадна на статуите на Саркорос и Дакавар. Усмивката изчезна.
— Предатели — просъска той и махна с ръка.
Двата монумента потръпнаха, сетне се разпаднаха на гигантски купчини прах. Райлин се закашля — едната от тях почти го бе затрупала.
— Алтан — прошепна Тамия.
Прокълнатия се обърна към нея.
— Стига с този Алтан. Не разбра ли, вече го няма. Съществувам само аз. Винаги съм съществувал само аз. Алтан беше сън, от който се събудих.
— Алтан — продължи Тамия, приближавайки тялото на любимия си, — знам, че си вътре. Знам, че можеш да го прогониш от себе си.
Лицето на младежа се сгърчи от омраза.
— Не, не може.
— Спомни си думите на Оракула, на Вотмос — продължи девойката. — Изборът е твой. Не негов. Той е само призрак.
— Млъкни! Млъкни! — изкрещя Прокълнатия и очите му грейнаха отново. От тях обаче не излезе нищо. Той вдигна ръцете на Алтан и се помъчи да изстреля мълнии от пръстите си.
Не успя.
— Алтан — каза Тамия, — обичам те. Още от нощта, в която татко те прибра у нас.
Прокълнатия нададе вой и тялото на момчето, което бе обсебил се сгърчи.
— Обичам те заради това че се изправи срещу змиорката в онзи канал. Заради това че ме спаси от орките в Планината и от Казадар сега. Но трябва да ме спасиш и от истинския им господар, иначе всичко ще бъде загубено.
Алтан я погледна. Едното му око бе синьо, синьото, което тя толкова обичаше.
Другото светеше в кървавочервено и от него се излъчваше такава ненавист, че Тамия се уплаши да не припадне.
Но не го направи.
— Исках, преди да направиш избора си, да си сигурен, че те обичам — каза девойката, сграбчи окървавеното тяло на любимия си, затвори очи и го целуна страстно по устните.
Алтан изръмжа в прегръдките и, после потръпна, а накрая се отпусна в ръцете й. Във въздуха отекна тежка въздишка.