— Летяща чиния! — подсвирна Ръсел и това беше, както би казал Джеймс Кембъл, „пълен Адамски“. Около пет метра в диаметър, подпряна на традиционните крачета триножник. Отгоре спретнатото куполче. Няколко илюминатора. Отворен люк и гъзарска разтегателна стълба.
Тази летяща чиния се различаваше от другите, за които бе съобщавано години наред, поради факта, че отстрани бяха изписани определени обозначения. Не загадъчни символи с вероятно венериански произход, а символи, които Ръсел позна веднага. И щом ги разпозна, направо му секна дъхът от ужас.
— Строго погледнато, това не е летяща чиния — рече Боби Бой. — Това е флюгелрад.
— Немска дума — прошепна Ръсел. — А тези символи са…
— Свастики, да. Все още ти секва дъхът, като ги видиш, а?
— Да, така е — Ръсел бавно поклати глава. — Стара е, нали? Всичките му там нитове и болтове и к’вото там. Искам да кажа, изглежда така, сякаш е била построена преди години. И все пак е чисто нова.
— Ако ти разкажа как се докопах до нея, ще ми дадеш ли програматора? — Боби Бой имаше тънко пискливо гласче. Същински хленч. Ако външният му вид казваше „лукав“, и гласът му казваше същото. Е, всъщност не казваше „лукав“, но беше. Такова де, лукав.
— Ако сметна, че си ми казал истината — отвърна Ръсел.
— Лукав си — изрече устата на Боби Бой.
— Искаш ли да се пробваш?
Устата на Боби Бой започна да примлясква лекичко.
— Добре. Ще ти кажа всичко. Точно как стана. Мамка му, от колко време умирам да го разкажа на някого, ама просто не можех. Не знаех на кого бих могъл да се доверя.
— Можеш да се довериш на мен.
— Да — съгласи се Боби Бой. — На тебе може да ти се има доверие, Ръсел. Така че ако ти го разкажа, искам да ми обещаеш, че няма да го кажеш на никого.
— Е… — подкани го Ръсел.
— Това е условието на сделката. А сега побързай, преди да ми е дошъл друг акъл.
Ръсел, който се бе почувствал сигурен, че е спечелил решаващата игра, сега усети, че някакси не я е спечелил.
— Добре де. Заклевам се.
— Добре, заповядай в офиса ми и седни. Имам много за разправяне.
— Добре — потрети Ръсел и последва дългия мършав тип в черно.
Офисът беше подходящо мрачен. Подходящо мрачен за какво? — чудеше се всеки. Но подходящо мрачен, дума да няма. Там имаше мизерно бюро, два ужасни стола и килим, мисълта за който би била непоносима за всекиго. И ужасно, ама ужасно много филмови плакати по стените. И те бяха мрачни, нали бяха за продукции на Фъджпакър. Ръсел веднага надуши откъде са дошли.
— Тия са от „Емпориум“ — рече той. — Свил си ги.
— Спасих ги от разпад в онзи мавзолей. Филмите — това е животът ми, Ръсел, знаеш го.
— Да, знам, искаш да станеш кинозвезда.
— И ще стана. Най-голямата кинозвезда, която някога е съществувала — след като ми донесе програматора. О, да, и още как!
Боби Бой тупна върху един от ужасните столове, който издаде ужасен стон. Ръсел се настани неудобно върху втория.
— Ще пиеш ли нещо? — попита Боби Бой.
— Да, всъщност бих пийнал.
Боби Бой измъкна от чекмеджето на писалището бутилка скоч и две чаши.
Ръсел погледна етикета на бутилката. Беше „Глен Боулскин“. Онова ужасно скъпото, дето господин Фъджпакър си го пазеше в барчето за любимите си клиенти. Ръсел вдигна вежди.
— Виж, Ръсел, няма какво да го увъртам. Нечестен съм, знам. Винаги съм бил и вероятно винаги ще бъда. Баща ми беше нечестен и дядо ми преди това — също. Всъщност дядо ми беше интересен човек — ти знаеш ли, че той знаеше точния миг на смъртта си?
— Кога ще хвърли топа? — Ръсел прие чашата крадено уиски.
— Да, съдията му го каза.
— Не е смешно.
— Обаче е вярно.
Ръсел отпи от скоча. Досега не го беше опитвал, макар винаги да му се бе искало и наистина да имаше пряк достъп до барчето. Вкусът му беше много добър.
— И така — рече Боби Бой, — ще ти разкажа историята, която ти обещаваш да не издаваш на никого, а ти ще ми дадеш програматора.
— Добре — и Ръсел пак опита скоча.
— Добре — Боби Бой извади пакет цигари, измъкна една, постави я в лукавата си уста и я запали. Издуха дима по посока на Ръсел и започна разказа си:
— Беше преди седмица…
— Кой ден? — попита Ръсел.
— Какво искаш да кажеш с това „кой ден“?
— Искам да кажа — обясни Ръсел — кой ден точно. Искам истината от самото начало.
— Четвъртък — рече Боби Бой.
— Наистина ли?
— Добре де, сряда беше. Няма значение.
— Има. Продължавай.
— Беше миналата сряда. Бях си взел свободния ден по болест.
— На бас, че не си бил наистина болен.
— Добре де, прав си, не бях наистина болен. Виж какво, искаш ли да ме изслушаш или не?