Промъкнах се подире им. Имах пистолет, а страх не можех да почувствам. Застанах пред вратата на друга задна стаичка и се заслушах. Знаех, че ще си свали ризата. Толкова дълго бях чакал, но бях като сомнамбул, така далеч от всичко. Натиснах дръжката и отворих вратата. Той стоеше там полугол. Изкрещях му, вдигнах пистолета, младежът го видя и побягна. Беше спасен, щеше да си спести моите мъчения.
Мъжът в черно облече ризата си — държеше се хладнокръвно. Аз знаех, че не може да почувства нищо. Но какво ли знаех? Той причиняваше това на другите и все пак знаеше като как е. Имах много въпроси. Петдесет години въпроси.
— Е — рече той, — това не очаквах.
— Върни ми гръбнака — рекох му. — Върни ми моето „аз“.
И той се разсмя. Разсмя ми се в лицето.
— След петдесет години? Няма го вече. Превърнало се е в прах.
Ръката, с която стисках пистолета, се разтрепери. Естествено, че се беше превърнало в прах. Много ясно — след толкова време. След всичките тези години.
— Но ти продължавай — рече ми той. — Продължавай нататък, в бъдещето. Погледни се — още си млад, още си крепък.
— Не! — изкрещях. — Не, няма да бъда такъв. Няма да бъда онова, в което ме превърна ти. Ще се самоубия, но първо ще убия теб. Вече няма да причиняваш на други хора онова, което причини на мен.
Той поклати глава. Усмихна се.
— Нищо не си разбрал. Аз съм само един от всички, като мене има много. Като нас. Броят ни всеки ден нараства. Скоро, вече много скоро всички ще са като нас. Нищо няма да постигнеш, като ме убиеш.
— Защо? — попитах го. — Защо го правите?
— Нов ред на живота — обясни той. — Нов етап от развитието. Свят, свободен от чувства, без болки и омраза.
— Без любов — додадох аз и той отново се разсмя.
— Махни този пистолет. Тогава ще ти покажа защо трябва да стане така и ще разбереш.
Прибрах пистолета. Щях да го убия, знаех си. И себе си също. Но трябваше да узная, да разбера.
— Последвай ме — махна ми той с ръка и ме изведе от стаята. Тръгнахме по мръсен коридор и се спуснахме по едно стълбище към котелното долу. Тук той светна лампата и видях купища древен багаж — стари куфари, чанти „Гладстон“.
— Всичко това е мое — рече той, отвори един мухлясал сандък и извади оттам старинен дагеротип в сребърна рамка. Подаде ми го и аз погледнах портрета. Мършав младеж с дрехи от ранната викторианска епоха.
— Това си ти — предположих.
Той кимна.
— Аз бях първият. Аз отворих пътя за Него и Той ми даде този живот.
— За Него? — попитах аз.
— Аз съм Негов пазител дотогава, докато всички бъдат преобразени. Това е преобразяване, нали разбираш, истинско преобразяване.
— Кой е този човек?
— О, Той не е човек. — Мъжът в черно отстъпи назад. Един от ъглите на стаята беше преграден с вехта завеса от черно кадифе. Той я сграбчи и я отметна. И Го видях. Видях онова нещо. Седеше на нещо като трон и се хилеше противно. Приличаше на чудовищно насекомо. Беше яркочервено, с особено лице, с черно V за уста и лъскави очи цепки. И това лице — то сякаш беше съставено от други неща, от хора и подвижни образи, те се движеха, всичко се движеше. Преминаваше от една форма в друга. Не мога да обясня точно какво видях, но разбрах, че е нередно. Нередно и зло. Че не трябва да бъде тук. Че не му е позволено да бъде. Той го бе довел тук — този висок, мършав човек, той беше негов страж. Всичко, което беше и което правеше, беше в служба на тази твар.
— Срещни своя създател — рече ми мъжът в черно. — Своя Господ.
— Не! — потърсих пистолета, но той вече не беше у мен, мъжът в черно ми го бе откраднал. Исках да нападна онова нещо. Не усещах страх, нали разбирате. Не можех да чувствам страх. Но гледката на тази твар беше такава, че знаех, просто знаех, че трябва да я унищожа. Вдигнах ръце да я ударя, ала мършавият ме задържа.
— Трябва да коленичиш — викна той. — Коленичи пред своя Бог!
Борих се, но той насила се смъкна на колене пред онова. То ме изгледа кръвнишки и проговори. Гласът му беше такъв, сякаш говореха хиляда гласа. Също като запалянковска песен на стадиона.
— Искаше още време — рече ми то. — Но аз притежавам твоето време, истинското ти време. Времето, по което ти трябваше да дойдеш. А сега ще притежавам всичкото ти време. Ти ме видя и затова всичкото ти време трябва да е мое.
И то отвори ужасната си уста. Широка, огромна и всмукваща. И разбрах, че ме всмуква. Всмуква моето време. Всичкото мое време, което бе изминало, целия ми живот. Това правеше то, отче, нали разбирате. От гръбнаците. То притежаваше истинското ми бъдеще и сега всмукваше миналото ми. Отнемаше всичкото ми досегашно време. Времето на детството ми, младостта ми. Вземаше ги, вземаше всичко. И не беше честно, отче. Не беше честно.