— Не е било честно, синко — свещеникът се бе разридал. — Не е честно.
— То ми отне времето, всичкото ми време отне.
Кръчмата бе притихнала. Докато Шон ми разказваше тази история, все повече и повече хора се струпваха около нас да слушат. И слушаха напрегнато, сякаш някакси знаеха, че историята е истинска. Или пък бяха чували нещо подобно. Или познаваха някого, който бе разказал подобна история на някой друг.
— Това ли е всичко? — попитах аз Шон, когато най-накрая отново добих дар-слово.
— Не съвсем — Шон отпи от бирата си, която съвсем се бе стоплила, докато сърцата на слушателите все повече измръзваха. — Свещеникът ридаеше, плачеше като дете и изскочи от кабинката. Пробяга покрай мен — изглеждаше ужасин. Седях и чувах как старецът хрипти — умираше. Беше загубил цялото си време и сега щеше да умре сам. Съвсем сам.
Седях там и си мислех: „Не мога да оставя този старец да умре така, толкова е нечестно. Трябва да има някой там, при него, да му държи ръката. Аз трябва да съм там, при него. И аз чух разказа му.“
И така, станах от леглото и закуцуках към кабинката му. Глезенът не ме болеше заради инжекцията, но и да болеше, нямаше да ми пука. Бутнах завесата и влязох. Той лежеше там, на леглото, и вонеше страшно гадно. Мирисът на смъртта. Бях го подушил като малък — баба ми миришеше така. Човекът умираше.
Беше целият завит до главата и лицето му изглеждаше старо. Ама наистина старо. Като стогодишно. Страх ме беше да го гледам. Дръпнах завесата, така че да хвана ръката му — той вече почти не схващаше какво става, може би дори не бе усетил, че съм там. Но аз дръпнах одеялото и го улових за ръката.
Това не беше ръка на мъж. Беше ръка на дете. На малко дете и щом дръпнах одеялото докрай, видях и тялото му. Беше тяло на бебе. Глава на старец върху тяло на бебе. И когато улових ръката, тази мъничка ръка, тя се свиваше. Свиваше ли, свиваше. Нали разбирате, бяха откраднали времето му, времето му досега, миналото му. Онова му го бе откраднало цялото и той се връщаше все по-назад и по-назад, докато най-накрая престанеше изобщо да съществува и никога вече нямаше да съществува. Опитах се да стисна ръката, но не можах. Тя просто ставаше все по-малка и по-малка. Той целият ставаше все по-малък и по-малък, главата му стана колкото гроздово зърно и аз видях как очите ме поглеждат и устата се размърдва. И той проговори.
— И какво каза? — попитах аз Шон.
— Каза „помогни ми, помогни ми“ и после просто изчезна.
13
СЛУЧАЙНИ ДВИЖЕНИЯ НА БОГОВЕТЕ
Три месеца бяха минали, откакто Ръсел се раздели със спестяванията си за цял живот и по този начин бе лишил горкичката си майка от ескалатор за бунгалото. Три месеца, свидетели на бурна дейност в Хангар 18. На Ръсел, който всъщност никога не бе виждал как се снима филм, страшно би му харесало да си седи тихичко и да гледа как се прави това. Но не стана така.
Времето, когато тихичко си бе стоял настрана, за Ръсел бе отминало безвъзвратно. Той трябваше да намери още пари. Много повече пари.
И той беше правил тъкмо това. Защото, както вече бе казано (до степен на такава досада, че човек да заскърца със зъби), Ръсел си беше работяга и когато му даваха работа за вършене, той я вършеше. И то даваше най-доброто, на което е способен. И затова, щом беше продуцент, щеше да продуцира.
Въоръжен с голяма чанта, пълна с видеокасети (онези записи, дето ги бяха правили с Боби Бой), той тръгна „към града“, което иде да рече „към Ийст енд“, което иде да рече Лондон. Там си уреди срещи, показа видеокасетите и изяде сума ти обяди. И тъй като си беше от ония, известни като „наивници зад граница“, бе подписал известен брой набързо нахвърляни договори и биде „прецакан“, сиреч „преметнат“, сиреч измамен.
Още на един ранен етап на Ръсел му се изясни, че спонсорите (или „ангелите“, както предпочитаха да ги наричат) бяха далеч по-заинтересовани от придобиване на дял от техниката „Киберзвезди“, отколкото от филма на господин Фъджпакър. А това Ръсел не трябваше да продава.
Но той въпреки това го продаде. Много пъти. С мисълта, че ако филмът направи страхотен бум — а беше сигурен, че ще направи, той ще може да върне на всички заемите, че и малко парици в брой отгоре, и всички ще са доволни.
Леле-мале.
И така, той беше събрал значителна сума. Повече от достатъчна, за да финансира цялата бурна дейност в Хангар 18, която страшно би му харесало да наблюдава, ала не можеше.
Беше зает с продуциране от сутрин до среднощ. Господин Фъджпакър снимаше филма денем, докато Ръсел бе навън по работа, после заключваше всички пробни видеозаписи и техника и какво ли не още в големия си сейф, преди Ръсел да се върне и да прекара вечерта в опити да оправи сметките. Просто не беше честно.