И така сега, в края на един особено уморителен ден, Ръсел седеше сам-самичък в подходящо мрачния офис на Боби Бой, скрил глава в шепи и в състояние на стрес.
Състояние на стрес и още и на тревога.
Ръсел се тревожеше за всичко. Тревожеше се (не без основателна причина!) за всички сделки, които беше сключил, но това беше най-малката му тревога.
Ръсел се тревожеше много заради флюгелрада. Първо на първо, къде се намираше той сега? Боби Бой го бе преместил от Хангар 18, преди някой друг да го е зърнал. Но не искаше да каже на Ръсел къде го е преместил. Каза само, че бил на много сигурно място и че Ръсел трябвало да помни, че се е заклел да го пази в тайна.
— Няма значение — беше му казал Боби Бой. — Той вече не важи.
Но той имаше значение и важеше и още как. Това нещо бе докарало Адолф Хитлер в днешно време. А къде ли беше сега Адолф? Спотайваше се някъде съвсем подръка? Кроеше и замисляше? Извършваше неописуеми дела? Дори мисълта за това не се понасяше, а Ръсел през цялото време мислеше за това.
Ами бъдещето? Онова нацистко бъдеще, което Боби Бой твърдеше, че е видял? Ами красивата Джули? Тя някакси се беше завърнала от бъдещето, за да даде на Ръсел програматора, да го целуне и да му каже, че го обича. Това пък как беше станало? Беше изчезнала, преследвана от две злобни дрънчащи твари. Твари, погнали я от бъдещето. А нито тя, нито дрънчащите твари не пътуваха с флюгелради. Това пък какво ли означаваше?
Дали пътуването във времето си беше нещо съвсем обичайно за бъдещето? Дали хората от бъдещето не идваха да бърникат в миналото?
Ръсел вдигна глава от шепите си и унило я разтърси. Ами филмът? Щом го правеха с техника, открадната от бъдещето, и той направеше страхотен бум, копия от него щяха да съществуват в бъдещето. Ето защо някой от бъдещето би успял да проследи къде и кога е сниман оригиналният филм и да прати две зли дрънкала да приберат техниката, с което снимките да се прекратят. Но, разбира се, ако дрънкалата успееха и филмът останеше незаснет, копия от него нямаше да съществуват в бъдещето, така че никой нямаше да успее да проследи къде и кога е заснет и да прати назад дрънкалата. Ами ако…?
— Ааааааааааа! — Ръсел бръкна в чекмеджето на писалището и извади една бутилка „Глен Боулскин“. Беше почнал да пие редовно и това наистина никак не беше добре за него. Но всичко му идеше твърде множко и нещо по-лошо: Ръсел беше единственият, когото го мъчеха тревоги по повод на всичкото това.
Старият Ърнест не се тревожеше. Намираше се зад камерата и съживяваше златното си време. И Боби Бой не се тревожеше, прехвърлил бе цялата отговорност на Ръсел и сега се сбъдваше мечтата му да стане кинозвезда. И Франк не се тревожеше. И Джули не се тревожеше. А Морган вероятно изобщо не знаеше как се прави това. Само Ръсел се тревожеше. А това не беше честно.
Просто не беше честно.
Ръсел опита скоча и изгледа кръвнишки бумагите на бюрото си. Цели камари, попаднали там най-вече по вина на Франк. Той просто бе влюбен в бумащината и сега, когато отново бе реквизитор, можеше да разгърне любовта си със страшна сила, така да се каже. В момента работеше както за „Фъджпакърс филмс“, така и за „Фъджпакърс емпориум“. Което му даваше прекрасната възможност да си изпраща бумаги сам. Всеки път, когато нещо, наето от „Емпориум“, се повреждаше на снимачната площадка, „Емпориум“ глобяваше филмовата компания. После филмовата компания вземаше назаем от собствените си пари, закупуваше замяна, даваше я на лизинг на „Емпориум“ и той на свой ред я даваше отново под наем на филмовата компания. По-голямо щастие досега не бе сполитало Франк.
Ръсел бутна настрани бумагите му и вторачи кръвнишки поглед в тези на господин Фъджпакър. Древният режисьор бе казал същия този ден на Ръсел, че снимките били приключили почти съвсем и че скоро щели да влязат в „постпродукция“, а постпродукцията щяла да има нужда дори от още повече пари. Не можело ли Ръсел да си поприказва с „Емпориум“, защото според господин Фъджпакър те вземали твърде солени глоби на филмовата компания за повреди на снимачната площадка?
Дивотия. И всичко това в името на някакъв филм, от който Ръсел не бе гледал и една-едничка минутка. А той беше негов продуцент.
— Просто не е честно. — Ръсел направи най-киселата възможна физиономия. — Убеден съм, че всички са работили много упорито, но аз съм онзи, който поема всичките тревоги и цялата отговорност. Все можеха да ми покажат нещичко.