Гласът на господин Фъджпакър повтори въпроса като ехо. Макар и той да го оформи по начин, включващ употребата на думите „проклето“ и „копеле“.
Екранът потъмня и се чуха гласове, които говореха на висок тон. После дъската се завърна с думите „втори дубъл“, изисани върху нея. Сега зад бара стоеше Чарлтън Хестън в пълен цвят. И в тога.
Тони Къртис замени Чарлтън Хестън. Беше облечен в спретнат вечерен костюм. Той се усмихна срещу камерата, вдигна десница по много любопитен начин и после премина през барплота като призрак.
— Стоп! — кресна господин Фъджпакър. — Какво правите бе, мамицата ви?
— Много е сложно — в гласа на Боби Бой се долавяше известна нервност. — Той е холограма. Не може да вдигне плота. Ще трябва да турим някакви върви или знам ли какво.
Ръсел отново разтърси глава и превъртя напред. На „Дубъл осемнайсет“ Боби Бой бе успял да изведе Тони иззад барплота и да го закара почти насред кръчмата. Тони носеше в ръце фея — украса за коледното дърво. Или по-скоро не я носеше в ръце. Феята висеше на една корда и рядко се оказваше на едно и също място с протегнатата ръка на Тони.
— Леле-мале — възкликна Ръсел. — Не е много убедително, нали? Но честно казано, виждам колко е трудно. Без съмнение са работили здравата.
Ръсел отново превъртя напред. След многобройни неуспешни опити господин Къртис най-после успя да окичи с феята върха на коледната елха. А после касетата свърши.
— Това на лента ще трае около десет секунди — рече Ръсел, който бе прихванал всевъзможни видове кинаджийски жаргон. — Не е кой знае колко за цял ден снимки. Може би трябва направо да отида на касета номер пет.
Отиде направо на касета номер пет и сега в кръчмата се вихреше купон. И беше гъчкано с киберзвезди.
И Хъмфри Богарт беше там, и Лорен Бъкол, и Орсън Уелс, и Рамон Наваро, че дори и Рондо Хатън, един от най-големите любимци на Ръсел. Но не правеха кой знае какво. Всъщност нищичко не правеха. Просто си седяха там като статуи с кандилкащи се чаши, които ту им се пъхаха в ръцете, ту се измъкваха.
— А — рече Ръсел, — схванах проблема. Машината прожектира образите им, но има само един програматор и може да се работи само с една звезда наведнъж. Жалко.
Боби Бой за пръв път се появи на екран. Облечен в обичайния си черен цвят, той вървеше внимателно и непохватно между холограмите.
— Халба „Лардж“, моля, Невил — каза той на Тони Къртис и додаде: — Трябва да го раздвижиш, Ърни. Размърдай джойстика.
— Не бива да ми говориш, докато играеш, тъпак неден. Стоп!
Ръсел продължи с главотръскането.
— Леле-мале, леле-мале — въздъхна той. А после: — Я чакай! — и превъртя лентата напред.
— Аз съм „Джони Джи бенд“, сър — произнесе Елвис Пресли.
— К’во?! — възкликна Ръсел, щом свърши касета номер пет.
Той се втурна обратно към сейфа и се върна с наръч видеокасети. Номер пет излезе от видеото и вътре влезе номер десет.
— Това е библейският кивот — рече Норман Уиздъм. — Изкопах го миналата седмица на мойта нива.
— К’во?! — Ръсел застопори кадъра. Усмивката на Норман, днес превърнала се в легенда, грейна на екрана. Но на Ръсел никак не му просветна.
— Това е същата онази история, която ми разказа Морган — измънка той. — За Пули и Омали и за „Летящият лебед“. Историята, с която се почна всичко това. Но те не могат да снимат това. Без съмнение го пише в някаква книга. Правата не са у нас, ще ни съдят. Леле-мале, леле-мале!
Ръсел извади касета номер десет и бутна във видеото касета номер петнайсет. Този път улучи външни снимки. Малко дворче.
— Външни снимки — отбеляза Ръсел. — Пък аз си мислех, че ще снимат всичко тук, в хангара.
Някой се промъкваше през малкото дворче. Беше Боби Бой и, налага се да го кажем, не можеше да играе. Движеше се като нещо от немите комедии на Хал Роуч — колената му щръкнали, раменете му прегърбени. Обърна се с лице към камерата и притисна пръст до устните си.
— Стоп — каза Ръсел, но не и господин Фъджпакър.
Боби Бой се промъкна през дворчето до дъсчена барака, чийто прозорец беше отворен, и приклекна под него. Ръсел огледа внимателно — тая барака и този прозорец му изглеждаха доста познати.
Камерата тръгна напред, мина покрай приклекналия некадърник и се приближи до отворения прозорец. От него се носеше пенявене. Пенявене на немски.
— О, не! — ахна Ръсел. Но всъщност беше „о, да!“. Камерата влезе през прозореца също като в оня наистина хитър епизод от „Гражданинът Кейн“ и там, седнал зад една маса с двама типове от SS, изпружили се отпреде му, беше…
— Алек Гинес, неговата кожа — прошепна Ръсел. — И играе…