— Според мен не си много добре,. Господин Фъджпакър ми каза да те оставя да се наспиш. Преработил си се и сега все едно не си ти.
Боби Бой огледа внимателно гадорията по пода.
— Така си и мислех, че тази миризма ми е позната — констатира той. — Доста отвратително, а?
— Свършено е с вас — и Ръсел размаха бутилката. — Свършено.
— Хайде де — подкани го Боби Бой. — Имаме голяма изненада за тебе.
— Да бе, да. Бас ловя, че е така.
— Има нещо, което искаме да видиш.
— Нещо?! — очите на Ръсел се облещиха, а лицето му, което си беше бледо, макар и досега да не се споменаваше, че беше бледо, въпреки че при дадените обстоятелства вие, естествено, бихте предположили, че е бледо, каквото всъщност си беше, стана още по-бледо. Пфу!
— Онова нещо е там навън — изхъхри бледоликият. — Онова ужасно нещо.
— Това надали е подходящият начин да се говори за Франк.
Ръсел размаха бутилката и поля с уиски панталоните си.
— Няма да ви позволя да го покажете. Ще унищожа филма.
— Какво? Не ти харесва, преди още да си го гледал?
— О, гледал съм го и още как. Знаеш, че съм го гледал.
— Не си.
— Съм, съм.
— Не си.
— Съм, съм.
— Не си, не си.
— Съм, съм, съм, съм.
— " — " —
— " — " —
(Е, с това няма какво друго да се направи, нали?)
— Ръсел, не може да си гледал филма. Пазехме го като специална изненада за тебе.
— Назад! — Ръсел го заплаши с бутилката. Боби Бой се дръпна по много послушен начин.
Ръсел отвори чекмеджето на бюрото и потърси лупата. Нямаше я.
— Както и да е — рече той. — Посред бял ден ще мога да различа числата.
— Какви числа?
— Знаеш какви. Цифрите на комбинацията.
— Ъ-хъ, мда — Боби Бой поклати дългата си мършава глава.
И пак присви очи.
И, да, всички знаете какво идва сега.
— Цифри няма — ахна Ръсел.
— Няма и ключалка с комбинация — обади се Боби Бой.
Ръсел се втренчи във вратата на сейфа.
— Дяволите да го вземат! — изруга той.
Сейфът наистина не се заключваше с комбинация. Имаше си голяма дупка за ключ.
— Ама… — заекна Ръсел. — Ама… ама… — Защото трябва да признаете, и на вас да ви се случи това, и вие ще се сащисате.
— Не знам снощи какво си взел — обади се Боби Бой, — но на твое място бих го отказал за в бъдеще.
— Да бе, да, щото ти всичко знаеш за бъдещето, нали? Щото си бил там и въобще…
— Кой, аз?! Да съм бил в бъдещето?! Какви ги дрънкаш, Ръсел?
— Говоря ти за програмата „Киберзвезди“. Оная, дето си я откраднал.
— Кибер… к’во?!
— Кинозвездите холограми. Няма смисъл да отричаш. Филмът бъка от тях.
— В нашия филм няма нищо такова — заяви Боби Бой. И наистина трябва да се каже, че изглеждаше и звучеше съвсем искрено, макар, разбира се, да си беше професионален лъжец. — Господин Фъджпакър не си пада много по модерните технологии. Той си е доста първичен.
— Копелета недни! — Ръсел предприе доста сериозно разтърсване на главата. — Не можете да ме преметнете. Не, чакай, чакай, загрях.
— Какво си загрял?
— Винаги има такъв момент, нали? Когато с героя се случва нещо съкрушително и когато се събуди, излиза, че всичко е било сън. Или пък не е било, но злодеят прави така, че да изглежда, все едно е било сън. Това си е изтъркано клише отвсякъде, да ти кажа.
— Кажи го на Холивуд.
— Това е номер. Този сейф не е същият. Сменили сте го, докато съм бил в безсъзнание. Пратихте ме в нокаут. — Ръсел опипа темето си. Буца нямаше. — О — рече Ръсел.
— Хората те чакат — подкани го Боби Бой. — Стига вече детинщини.
— Да! — Ръсел разтресе юмрук. — Детството ми. Какво ще кажеш за моето детство?
— Е, какво ти е на детството?
— Ами не го помня.
— Така ли?
— Аз… — Ръсел се замисли за детството си. Помнеше го. Спомняше си сума ти и още, и още неща от него.
— Спомням си го — рече той бавно.
— Е, браво на тебе, Ръсел. А сега ще излезеш ли да си получиш голямата изненада или не? Там има ядене. Макар и повечето вече да са го изяли. Но е останал някой и друг сандвич с шунка.
Ръсел кимна.
— Да. Добре.
— Тогава, моля, след теб.
— Не, след теб.
— Ама ти си егати перкото — и Боби Бой го поведе навън.
Щом Ръсел излезе от своя офис, се надигна мощно „ура“, а „Той наш другар е и добър, и весел“ зазвуча с пълно гърло и голям хъс.
Ръсел пак се размига.
Тук, там и навсякъде се вееха пъстри знаменца. Имаше маса, а на нея — останките от сериозен банкет. Имаше столове, подредени в редици пред екран. И сума ти народ.
Господин Фъджпакър беше там. И Морган беше там. И Джули беше там. И Франк беше там (с малко бумаги, на които искаше Ръсел да хвърли едно око). И неколцина местни кръчмари бяха там. И неколцина купувачи на продукции бяха там (ония, дето месеци не бяха стъпвали в „Емпориум“ да наемат нещо, но винаги надушват безплатното пиене и цъфват). И Ръселовата мамичка беше там. И дори сестрата на Ръсел, за която той бе съвсем сигурен, че живее в Австралия. Дори и тя беше там. И още неколцина други също.