— Антоне! Помниш ли вица за това как да накараш котката да се оближе под опашката?
— Не.
— А би трябвало. Макар да е детски, той демонстрира различните подходи към решаването на проблемите… Та там действат представители на три народа. Американецът хипнотизира котката. Французинът дълго и грижливо я дресира…
— Според мен я дресира китаецът… — казах аз, без да се спирам.
— Няма значение. А руснакът намазва котката с горчица, след което тя започва да се ближе доволно и с песен. Та и ти така, Антоне — ще чуеш пророчеството сам, и с песен!
— И кое ще бъде горчицата? — попитах аз.
— Дъщеря ти. Пророчеството на момчето засяга Надя.
— Какво? — обърнах се аз.
Арина разпери ръце.
— Каквото чу. И няма защо да ме гледаш така, аз не съм виновна… Довиждане, Антоне. Когато поискаш да поговорим за пророчеството — повикай ме. Просто ме призови през Сумрака. Аз ще те чуя.
Тя махна с ръка, демонстрирайки ми Минойската сфера, и изчезна.
— Дърта смотана вещица! — извиках аз. — Интригантка! Побъркана!
Отговори ми само тишина.
Смотана, дърта, побъркана интригантка…
Да, разбира се.
Но добре ме намаза с горчицата. Усещаше се професионалистът.
Чак когато излизах от асансьора, се сетих, че съм забравил да купя тоалетна хартия.
Глава 4
Изглежда, Светлана разбра всичко веднага, още щом влязох през вратата. Но зададе въпроса си едва късно вечерта, когато вече си бяхме легнали.
— Блокирал си магията си?
— Аха. — Не тръгнах да отричам, но опитах и да не влизам в обяснения. — Утре блокировката ще отмине.
— Виждам. Заради бас?
— Заради бас.
Светлана сложи настрана книгата, която четеше преди лягане вече втора вечер, и ме погледна в очите. Напрегнах се, очаквайки ирония или опне въпроса: „От какъв зор?“.
— Трудно ли ти беше, Антоне? — попита Светлана.
— Да — признах си аз. — Никога не съм осъзнавал, че постоянно върша по нещо с магия… Наистина, разни дреболии, но все пак…
— Разбирам.
— Това е трудно да се разбере. — Усмихнах се, за да загладя неволната рязкост. — Докато човек не опита, всичко това изглежда дребна работа…
— Антоне, вече четири години не използвам магия извън дома.
— Какво? — аз приседнах в леглото. — Но това е глупаво!
— Да, знам — кимна Светлана.
— И защо?
— Стори ми се, че преставам да бъда човек — отвърна Светлана. — Някак много незабележимо. Отначало това изглеждаше чудесно — да решавам всички проблеми с едно движение, да се безпокоя само за съблюдаването на баланса между Доброто и Злото… После осъзнах, че решавам изключително само свои проблеми. Отначало се успокоявах, че в това няма нищо лошо. Че Нощният патрул не може да унищожи злото… Че това изобщо не е неговата задача… Ние можем само да не допуснем поражение на Доброто, всичко останало хората трябва да го постигнат сами… Е, ти знаеш. Всичко това, на което учат младите Различни в училище… Тези, които имат най-горещите сърца, отиват после в Патрула, а тези, които имат най-хладния ум — просто живеят живота си сред хората… А после ми стана… — Тя замълча, търсейки точната дума.
— Противно? — попитах аз с жадно любопитство. За мен беше важно и самият аз да разбера това.
— Неуютно — поклати глава Светлана. — Не противно. Нали наистина се опитваме да носим добро. Но… неуютно. Знаеш ли… навярно така се е чувствал Румата Есторски24, преди, преди да извади меча и да застане пред вратата, която са разбивали щурмоваците.
— Разбирам — кимнах аз.
— Обичам те именно затова, че разбираш и не трябва да ти се обяснява кой е Румата — каза сериозно Светлана и се усмихна. — И ето че… аз разбрах, че ще свърша като него.
— И аз съм изпитвал същото — казах.
— Ти си се справил. Ти си мъж, реагираш по друг начин. В края на краищата, можеш да се напиеш и да наругаеш Хесер. — Тя отново се усмихна. — А аз разбрах, че ще се пречупя и ще натворя глупости по пълната програма… И престанах да използвам магия. Е… освен вкъщи. Мразя да гладя чаршафи!
— Защо не си ми казала нищо? — попитах аз.
— Ти беше зает. Спасяваше света.
— Извинявай — казах аз. Чувствах непоносим срам. — Прости ми.
— За какво?