— А историята с полицаите? Защо се е освободил по този начин? Оставяйки не само свидетели, но и следите си?
— Той не се е освободил. Той… той се е представил — каза тихо Надя.
— Оставил си е визитната картичка! — щракна с пръсти Олга. — Правилно. Разбрал е, че единият от полицаите го е разпознал като Различен. Въздействал е върху партньора му. Но защо е решил, че ще попаднем на тези полицаи и то толкова бързо?
— Ако този полицай е обикновен човек, но вижда Различните, това може да е последствие от общуването му с татко — рече Надя. — Преподаваха ни, че едно заклинание може да има страничен ефект, да остави следа… И тази следа обикновено е свързана с мага, който е направил заклинанието. А ако някой е видял следата в полицая — и е разбрал, че той е свързан с татко? За него това е било… е, като да изрита куче — за да изквичи то и стопанинът му да се обърне…
— Бива си го сравнението — отбеляза сухо Олга.
— Извинявайте — отговори Надя. — Нали преценявам от негова гледна точка…
Направи ми впечатление, че от половин минута Хесер седеше със затворени очи. И бавно почервенява. После отвори очи и вметна:
— Така. Не чувам Семьон. И не мога да се свържа с него. Някой да опита!
Олга също затвори очи.
Глиба живописно допря длани до челото си.
Жермензон прехапа устни.
Светлана се намръщи.
А аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране.
— Да, Антоне? — откликна жизнерадостно Семьон.
— Къде си?
— Аз? На гости на Оля и Кеша. Пия чай. Разказвам колко прекрасно е училището ни за артистично надарени деца.
— Хесер не може да се свърже с теб — рекох аз.
Последва кратка пауза, след която Семьон каза:
— Знаеш ли, аз също не мога. С никого. Някак глухо е… в ефира…
— Кажи му, че идваме — нареди Хесер, с бързи крачки насочвайки се към вратата. — Антоне, Марк, Олга, с мен! Светлана, Сергей, вие оставате старши по Патрул.
— Аз съм нещатна! — възмути се Светлана.
— Смятай се за мобилизирана — подхвърли Хесер, без да се обръща.
— Света, ако сега вземем да спорим, детето може да загине — каза меко Олга, изправяйки се след Хесер. — Както и Семьон. Разбираш ли?
И Светлана — която по мои спомени вече стотина пъти беше отбивала опитите на Хесер по някакъв начин да я привлече към делата на Патрула — веднага млъкна. Само подхвърли след нас:
— Какво точно да правя?
— Убивай всичко необяснимо, което се опита да влезе в офиса — отвърна Хесер.
— Аз съм лекар, не убиец! — възмути се Светлана.
— Всеки лекар трябва да си има свое гробище — отсече Хесер.
Когато изтичахме на двора, бариерата на изхода вече беше вдигната, а в служебната кола — раздрънкан японски паркетник11 — седяха Алишер и Гарик; явно те бяха дежурни днес.
— Марк Емануилович, бъдете така добър да седнете при момчетата — подхвърли Хесер.
Изглежда, той сериозно смяташе за необходимо присъствието на поне един Висш във всяка кола.
Ние седнахме в старото беемве, на което Хесер се возеше откакто се помня. Аз седнах отпред, Олга — на задната седалка, Хесер — зад волана. Обикновено той не постъпваше така, дори не бях сигурен, че Великият умее да шофира.
Оказа се, че умее, и то как! Излетяхме на улицата и веднага поехме в насрещното платно, което явно се беше сторило на Хесер по-свободно от превозни средства. Това, което ни спасяваше от задружните проклятия на шофьорите и от възгласите за самозабравилите се депутати и чиновници, беше само едно нещо.
Колата беше невидима.
При това Хесер не използваше някое нормално заклинание, като „Сферата на отрицание“ или неговите аналози. Ние бяхме напълно невидими. От гледна точка на който и да е шофьор бяхме празно място, носещо се по пътя като въздушно течение.
Честно казано, това напряга, дори когато зад волана седи Висш маг, чийто шофьорски стаж може да надвишава сто години.
Но както се оказа, Хесер нямаше намерение да си играе на гоненица с московските автомобилисти. Само след миг колата се плъзна в Сумрака.
Всеки Различен може да влезе в Сумрака. Да вкара някого със себе си, да внесе предмет — това също е рутинна задача.
Но да вкараш в Сумрака колата си!
— А помниш ли как влязохме в Сумрака върху боен слон? — внезапно попита Олга и се засмя.
11
Паркетник — жаргонно наименование за кола със задвижване 4×4, която има претенциите да е джип, но не може да се кара офроуд като джип. — Бел.прев.