Аз също ги имах — ударих с ръце стъклото, като за своя най-голяма изненада го избих навън, и насочих разперените си длани към летящото към нас огнено кълбо. Дори самият аз не знаех какво исках да направя — „Сферата на отрицание“ или „Щита на мага“. Защото се оказа, че неволно вече правя Пресата — удрям в концентрирания пламък с чиста Сила.
Инстинктивната реакция се оказа правилна. Дали Щитът би издържал удар на такова мощно огнено кълбо, беше под въпрос. Не беше ясно и дали Хесер щеше да успее да се отклони. Качественото огнено кълбо се самонасочва към целта като съвременните ракети.
А ударът със Сила помогна. Кълбото се разплеска във всички посоки като пламтящо масло. Някакви дребни парцали пламък удариха и по колата, но Олга също не дремеше: покри ни с полупрозрачните люспи на някаква хитра защита, а и самата кола, изглежда, беше претъпкана със заклинания. Пламъкът се стече надолу, под колелата и ние преминахме за миг през бушуващата огнена буря.
Точно навреме, за да видим противника си.
На мен той изобщо не ми заприлича на описанието, което ми дадоха полицаите.
Съвсем млад, на малко повече от двайсет.
Строен, светлокос.
Приятно лице, много добронамерено, даже донякъде благородно.
Дрехи в светли тонове (на втория слой на Сумрака цветовете не се различават) и наметало. Честна дума, наметало! Истинско, развяващо се на раменете му, сякаш е някакъв комиксов Супермен!
Младежът стоеше и гледаше замислено колата. Не чак с разочарование… Но с известно смайване.
— Да вървим! — каза Хесер, докато изключваше двигателя и се измъкваше от шофьорското място.
Ние с Олга го последвахме. Извън колата студът на Сумрака се вкопчи в нас с мъртва хватка. Духаше равномерен мразовит вятър — вечният вятър на втория слой.
— Кой си ти и какво искаш? — извика Хесер.
Младежът не отговори. Изглежда, той размишляваше.
— Нощен патрул! Излез от Сумрака! — казах аз, без да преминавам във вик, но силно и убедително.
— Иначе ще употребим сила! — подкрепи ме Олга.
Младежът се усмихна. А Хесер прошепна:
— А аз това не бих го казал, току-виж той самият…
И наистина, той се задейства. Не знам какво искаше да каже Хесер, но непознатият нямаше нужда от подсказване. Младежът разпери ръце — стори ми се, че извайва от въздуха ново огнено кълбо, малко по-дребно от предишното, но светлината не се появяваше, макар че в дланите му блещукаше някаква сила, нещо се подготвяше…
— Фризер! — извика Олга и аз реагирах на думите й като по команда — с цялата сила, която имах, ударих непознатия със заклинанието за локално спиране на времето.
И какво от това? Ако се замисли човек — хуманно и надеждно. Врагът е обездвижен, безпомощен, но съвсем цял. Имаш време да се ориентираш и да направиш нещо, но врагът няма.
Само дето Олга изобщо не ме молеше да приложа „Фризера“. Тя ме предупреждаваше какво се кани да направи непознатият.
Хесер внезапно изчезна — изглежда, се беше гмурнал нагоре или надолу в Сумрака. С един гигантски скок, на който би завидял не само Брумел12, но даже и гладен вампир, Олга отлетя на десет метра встрани.
А аз останах да стърча като последния глупак, право пред настъпващия към мен „Фризер“…
Но не ми беше писано да увисна насред Сумрака като муха в кехлибара на спрялото време. Моят собствен „Фризер“ — доста по-слаб, отколкото този на врага ми, — влетя в носещото се срещу мен заклинание. И както често се случва със заклинанията — те мигновено влязоха във взаимодействие.
Насред мрачния сив път, притиснат между карикатурните дървени сгради, увисна проблясващ като скъпоценен камък многостен. Той се въртеше бавно, спускайки се надолу, към земята. Силуетът на противника ми зад него се раздроби на множество дребни фигурки.
— Стар глупак! — изрева Хесер, появявайки се до мен. Размаха ръце и зад прозрачния кристал пламна зелен огън.
— Не бива така да преживявате, шефе — не се сдържах аз.
И срещнах неразбиращия поглед на Хесер.
— Радвам се, че си способен да се шегуваш, но това беше за него — Хесер кимна в посока на зеления пламък. — А ти, Антоне, явно си изчерпа всичкия запас от късмет за днес. Да спреш „Фризер“ с „Фризер“ — не е от най-леките задачи.
— За него? — уточних аз, кимвайки към младежа. Погледнах зеления пламък — той бавно угасваше. — Какво е това?
— Ще го забави — изрече Хесер уклончиво, но много уверено.
12
Валерий Брумел (1942–2003) — съветски състезател на висок скок, шестократен световен рекордьор. — Бел.прев.