— За какъв артефакт става въпрос? — уточних аз.
— Той има вид на чаша — любезно поясни Петя.
Ето какво било…
Приближих се към сака, извадих бокала на Еразъм и го подадох на Петя. Той дръпна ръце зад гърба си.
Бокала взе Паша, деликатно правейки се, че не е забелязал моята грешка. Или това не беше грешка? На кого трябваше да подам артефакта — на най-силния от тях, в знак на уважение, или на най-слабия, за да го провери за опасности и да го предаде на началника си?
Колко е трудно с тези китайски правила за учтивост!
Паша взе бокала, повъртя го в ръцете си. После ме погледна.
— Знаете ли как да го използвате, Городецки?
— Не.
— А сигурен ли сте, че искате да узнаете?
— Да — отговорих аз, без да се колебая.
Обаче Паша не тръгна да ми обяснява нищо. Гледаше бокала и го поглаждаше здраво със сухите си пръсти, сякаш водеше разговор… Може би той беше доразказвач? Рядка специализация, да се извлича информация от миналото с помощта на предмети…
После Паша погледна Лена. Тя сви рамене. Той погледна Петя, който кимна.
— В този съд има горчивина и печал, Городецки — каза Паша. — Трябва да знаеш това, ако искаш да пиеш от него.
— Ние знаем как може да се пробуди пророчеството — потвърди Лена. — Това е лесно.
— Но няма да ти го кажем — заключи Петя. — Не искаме да сме отговорни за възможните последствия.
Те се изправиха едновременно и тръгнаха към вратата. Пръв излезе Петя и застана в коридора, придържайки вратата, после Лена го последва. Паша се задържа за миг и ме погледна. С нещо средно между симпатия и съчувствие.
— В Европа е прието да се мисли, че винаги и навсякъде има поне два пътя, при това единият от тях е добър. Ние, в Азия, знаем, че може изобщо да няма пътища, а може и да са безкрайно много. Но това не значи, че дори и един от тях ще се окаже добър.
— Аз живея в Русия — отвърнах. — Това не е нито Европа, нито Азия. При нас изобщо няма пътища, само посоки, но това никога не ни е смущавало.
Паша вдигна вежда, обмисляйки думите ми. После се усмихна, кимна и излезе.
Петя затвори вратата след него.
Хвърлих халата, бързо се облякох и само след минута чуках на съседната стая. Вратата с верижка се отвори, макар че Арина стоеше при прозореца, гледайки Тайпе.
— Идваха ли при теб? — попитах аз.
— Току-що излязоха — отговори Арина, без да се обръща. — Паша, Лена и Петя. Четвърто, първо и второ равнище, Светли.
— Забавно, и при мен бяха те — казах. — И също току-що си тръгнаха.
— Детски фокуси — отрони Арина пренебрежително. — Предполагам, че и разговорите ни са били идентични.
— Сигурно — съгласих се аз. — Не се ли опитаха да те арестуват?
— Обясних им, че това е безполезно — отговори Арина. — Впрочем, и те самите се убедиха… Е, какво, ще ходим ли при Фан?
— „Ще те отведа в музея, каза ми сестра ми“19 — промърморих аз. — Струва ли си толкова да бързаме? Бих предпочел да похапна нормално, да поспя, а срещата да е утре.
— Добре — лесно се съгласи Арина. — Тук има няколко добри ресторанта, направо в хотела. Или можем да отидем в града… нали вече ти казах, че тук няма да се отровиш?
— Каза ми — отвърнах аз. — Теб нещо натъжава ли те?
Арина ме погледна и отново се обърна към прозореца.
— Времето, Антоне, времето… Гледам как се е променил градът. И разбирам как съм се променила самата аз. Стара вещица, която изглежда млада… силна, здрава, вечна, но… стара вещица.
— Съжалявам — казах аз. — Защо при вас, вещиците, е така? Един Различен, ако има поне пето равнище, може да поддържа тялото си младо…
— Ние сме вещици — отговори Арина, сякаш това обясняваше всичко. Помълча малко и все пак добави — Ние черпим Сила малко по-различно. Вземаме я от пръстта, от вятъра, от реките… Природата не умее да е вечно млада, Антоне. Природата вече е била древна, когато ние още не сме се различавали от животните. Планините остаряват и се сриват, реките променят бреговете, пръстта я отнася вятърът… Така сме и ние. Навярно теоретически сме безсмъртни — както всички Различни. Но остаряваме, макар и бавно. Много обидно, чароплетецо… Спомням си как в същия този град пих сладко сливово вино и се целувах със свой любовник… един от хилядите, които съм имала. Но тогава бях още млада. И градът беше друг. И животът изглеждаше по-ярък.