— Няма невероятни неща на този свят, госпожо Наджима — каза утешително Моарейн и остави чашката на масичката до лакътя си. Изпитваше съчувствие, но жената беше започнала да се повтаря. — Не винаги можем да разберем смисъла, но можем да се утешим, като знаем, че има такъв. Колелото на времето я и втъкава в своята Шарка, както то пожелае, но Шарката е дело на Светлината.
Като чу думите си, едва се сдържа да не трепне. Такива думи изискваха достойнство и тежест, каквито младостта й не осигуряваше. За миг съжали за лишеното от възраст лице, но последното, което можеше да си позволи, бе към визитата й да се лепне името Айез Седай. Все още нито една Сестра не беше търсила Джурайн, но щяха да го направят, рано или късно.
— Както кажете, милейди Алис — промълви учтиво жената, въпреки че лекото отместване на погледа издаде мислите й: „Тази чужденка е глупава хлапачка, благородничка или не“.
Синьото камъче на нейната кесиера, поклащащо се на челото й, както и една от роклите на Тамори, в тъмнозелено, изтъкваха уж ранга й. Хората понасяха въпроси, зададени от благородник, каквито нямаше да приемат от обикновен човек, и бяха склонни да понесат странното поведение на благородниците като нещо естествено. Тя уж търсеше съчувствие в траура си заради своя крал. Не че много хора в Кайриен скърбяха за Ламан. Последните вести, които бе получила, отпреди няколко месеца, говореха, че четири Дома претендират за трона и че имало ожесточени схватки, някои от които се доближавали до истински битки. Светлина, колко ли хора щяха да загинат, докато всичко това затихнеше? Смърт щеше да има, ако и тя се бе подчинила на Съвета — наследството на Слънчевия трон винаги се оспорваше, все едно дали в открита война, или с убийства и отвличания — но поне се беше махнала достатъчно задълго, за да плаща за това. И щеше да си плати точно за това, свръх всичко, което Сиерин щеше да й наложи за неподчинението.
Сигурно бе позволила отчасти гневът й да проличи, а госпожа Наджима го прие в смисъл, че са разгадали мислите й, защото отново започна да говори притеснено. Никой не искаше да подразни благородничка, дори и чужденка.
— Просто Джоузеф винаги беше човек с късмет, милейди Алис. Всички го казваха. Казваха, че ако Джоузеф Наджима падне в някоя дупка, ще намери опал на дъното. Когато се отзова на повика на лейди Карейл да тръгне на бран с айилците, се притесних, но той се отърва дори без драскотина. Когато удари лагерната треска, нито ние, нито децата пострадаха. Джоузеф си спечели благоволението на господарката без усилие. После Светлината сякаш наистина изгря над нас. Джерид се роди жив и здрав, и войната свърши, всичко за няколко дни, и щом се върнахме в Канлуум, господарката ни даде ливреята на конюшнята за службата на Джоузеф и… и… — И преглътна сълзите, които не искаше да пролее повече. Колар се разплака и майка й я придърпа и й зашепна утешително.
Моарейн стана. Всичко се повтаряше. Нямаше какво да търси повече тук. Джурайн също стана. Не беше висока жена, но почти с педя по-висока от нея. Двете момичета можеха да я гледат в очите. Тя се насили да не избързва, измърмори още няколко съболезнователни фрази и се опита да настои жената да приеме кесията, докато момичетата й подаваха обшитото с кожа наметало и ръкавиците. Малка кесия. В началото инстинктът я тласна към щедрост въпреки помощта, която беше на път, стига да не беше получена вече, но както я беше подкарала, скоро щеше да й се наложи да потърси банка.
Твърдоглавият отказ на жената да приеме кесията я подразни. Не, от гордост тя разбираше, пък и лейди Карейл се беше отплатила. Наличието на часовник подсказваше за заможно домакинство. Същинската причина за раздразнението й беше собственото й желание да си тръгне. Джурайн Наджима беше загубила съпруга си и тримата си синове в една жестока сутрин, но нейният Джерид беше роден на близо двайсет мили от предполагаемото място. Моарейн се отвращаваше от облекчението, което изпита заради смъртта на едно невръстно дете. Но така или иначе го изпита. Мъртво момче — тя не търсеше мъртво момче.