Навън, под сивото небе, тя се загърна плътно в наметалото си. Всеки, който тръгнеше по улиците на Канлуум с отворено наметало, щеше да привлича хорските погледи. Най-малкото всяка чужденка, освен ако не е явна Айез Седай. Освен това да не позволиш на студа да те засегне още не означаваше, че няма да го усещаш напълно. Така и не можеше да разбере как тези хора можеха да наричат времето „нова пролет“ без нотка на подигравка. Задраска в ума си името Джурайн Наджима. Други имена в бележничето в чантичката на колана й вече бяха задраскани с истинско мастило. Майките на пет момченца, родени на неподходящото място и в неподходящия ден. Майките на три момиченца. Първоначалният й оптимизъм, че тя ще е тази, която ще намери момчето, се беше свел до много смътна надежда. Книжката съдържаше стотици имена. Със сигурност някоя от търсачките на Тамра щеше да го намери първа. Все пак тя смяташе да продължи. Можеше да минат години, преди за нея да стане безопасно да се завърне в Тар Валон. Много години.
Въпреки смразяващия вятър, лъхащ над покривите, кривите улици бяха пълни с хора и коли, с фургони и улични продавачи с техните подноси и колички. Фургонджиите деряха гърлата си и плющяха с дългите си камшици да си отворят път, жените бяха по-готови да пуснат кръв и от мъжете, ако някой им се изпречеше на пътя, но колкото до нея, трябваше да заобикаля фургоните и волските впрягове с високи колелета. Определено не беше единствената чужденка, тръгнала пеш по улиците. Някакъв тарабонец с дебели мустаци се промуши с лакти покрай нея, като измърмори нещо за извинение, алтарка я изгледа навъсено, а един иллианец с брада под голата горна устна даже й се усмихна, хубавец, между другото, а и не беше много висок. Мургав тайренец в шарено наметало, още по-хубав, я изгледа от главата до петите и присви устни, издавайки похотливите си мисли. Даже се приближи, сякаш се канеше да я заговори, но тя остави вятъра да открехне наметалото й достатъчно, за да се видят цветните ивици по гърдите й, и това го накара да се забърза. С красивото си лице беше готов да закачи някоя търговка и да й направи неприлични предложения, но виж, благородничка беше друго нещо.
Не всички бяха принудени да пълзят в човешкото гъмжило. На два пъти тя зърна крачеща из тълпата Айез Седай и онези, които разпознаваха лишеното от възраст лице, свърваха встрани и припряно предупреждаваха другите да се отдръпнат: затова те крачеха в междини от празно пространство, които се стичаха по улицата заедно с тях. Не познаваше и двете, но държеше главата си наведена и стоеше от другата страна на улицата, достатъчно далече, за да не усетят силата й. Май трябваше да си сложи було. Покрай нея мина някаква дебела жена, чието лице едва прозираше като в мъгла зад дантелата. Самата Сиерин можеше да мине на десет стъпки покрай онези, без да я познаят. Потръпна от тази мисъл, колкото и да беше нелепа.
Ханът, в който си беше наела една стаичка, носеше името „Небесните порти“: четири просторни етажа, каменна сграда с покрив от зелени плочи, най-добрият и най-големият в Канлуум. Близките дюкяни, бижутери и златари, ковачи на сребро и шивашки ателиета обслужваха палатите на лордове и дами по Еленов връх, който се издигаше зад хана. Нямаше да отседне в него, ако знаеше кой още пребивава там, преди да си плати за стаята. В града едва ли щеше да се намери друга свободна стая, но и един плевник щеше да е по за предпочитане. Вдиша дълбоко и се шмугна вътре. Лъхна я топлината от огньовете в четирите големи камини и вкусните миризми от кухните, но и те не помогнаха на стегнатите й рамене да се отпуснат.
Гостилницата беше голяма и всяка маса под яркочервените тавански греди беше заета. Повечето клиенти бяха скромно облечени търговци, говореха си тихо над чашите с вино; и тук-там имаше по някой заможен занаятчия с богато везмо по дрехите. Тях Моарейн почти не забелязваше. Не по-малко от пет Сестри бяха отседнали в „Небесните порти“ — нито една не й беше позната от Кулата, слава на Светлината — и когато влезе, всички те седяха в гостилницата. Господин Хелвин, ханджията, винаги щеше да намери място за Айез Седай, дори да се наложеше да накара другите си гости да се посместят.
Сестрите седяха сами, почти не си обръщаха внимание една на друга, а хората, дори да не бяха ги познали от пръв поглед, вече знаеха какви са, знаеха достатъчно, за да се държат настрана. Всички други маси бяха претъпкани, но седнеше ли мъж на масата на Айез Седай, то този мъж щеше да е нейният Стражник, навъсен и много опасен, колкото и обикновен да изглеждаше иначе. Една от седящите сами Сестри беше Червена — факт, който й стана известен от едно подслушано подхвърляне. Само Фелаана Бивейн, слабичката русокоса Кафява в скромни вълнени дрехи, носеше шала си. Тя беше първата, приклещила Моарейн, когато пристигна. Бяха усетили силата й, щом се приближи, разбира се.