Когато доста преди да съмне вратата бавно се открехна, Моарейн светкавично прегърна Извора. Сайдар я изпълни дотам, където сладостта и радостта се приближаваха до болката. Не толкова Сила, колкото щеше да може да владее след година, камо ли след пет, но само косъмче повече щеше да изгори дарбата в нея или да я убие. И двете възможности бяха ужасни, ала й се искаше да извлече още, и не само защото Силата винаги те караше да искаш още.
Кацуан надникна вътре. Зелената сестра можеше да види сиянието, разбира се, и можеше да прецени колко държи.
— Глупаво момиче — каза само тя, преди да затвори.
Моарейн бавно преброи до сто, а после измъкна краката си изпод завивките. Едва ли щеше да има по-подходящ момент. Госпожа Палан се обърна на хълбок и захърка. Хъркаше все едно, че дерат платнище. Въпреки това Моарейн се постара да не вдига шум. Преля Огън, запали една от лампите и се заоблича припряно. Рокля за езда този път, от тъмносиня коприна и извезана около шията и по ръкавите на златни шарки като малдинска дантела. С неохота реши да остави дисагите с всичко, което се налагаше да остави. Всеки, който я зърнеше навън, едва ли щеше да си помисли кой знае какво, макар и толкова рано, но не и ако преметнеше дисагите през рамо. Взе само онова, което можеше да побере по джобовете си — гребена, четката и комплектчето за шиене, чифт чорапи и чиста долна риза. За повече нямаше място. Стигаше й, като се имаха предвид акредитивите и останалото злато в чантичката на колана. Госпожа Палан още хъркаше, когато тя притвори вратата след себе си.
Глава 19
Езерна вода
В тези ранни часове гостилницата беше пуста, макар че дрънченето на съдове и мърморенето откъм кухните подсказваше, че се приготвя закуската. Тя притича през страничната врата и тръгна към конюшнята. Без да я видят, надяваше се. Дотук — добре. Небето тъкмо започваше да посивява, въздухът бе хладен, но дъждът поне беше спрял. Имаше един сплит за задържане на дъжда, но щеше да се забележи. Сбра полите си и наметалото да не ги оцапа из локвите и ускори крачките си. Колкото по-бързо се махнеше, толкова по-малка бе опасността да я видят.
Не че можеше да избегне всички погледи. Пантите тихо изскърцаха, щом отвори една от вратите, за да се шмугне вътре, и съблеклият палтото си коняр, оставен да пази през нощта, скочи на крака от столчето, на което несъмнено беше подремвал. Мършав и кривонос, с дръпнати салдейски очи, мъжът прокара пръсти през косата си в безсилен опит да я оправи и се поклони вдървено.
— С какво мога да помогна на милейди? — попита той хрипливо.
— Оседлай ми кобилата, Казин — рече тя и плесна един сребърник в шепата му. Голям късмет, че същият беше на смяна, когато пристигна. Господин Хелвин беше описал Стрела в книгата на конюшнята, оставена на една полица до вратата, но тя много се съмняваше, че Казин може да чете. Сребърникът го накара да се удари по челото и да забърза към яслата на Стрела. По-често получаваше медни петаци, сигурно.
Съжаляваше, че оставя товарния си кон, но дори една глупава благородничка — чу ясно как Казин измърмори: „Кои ще ти язди по това време освен някоя глупава благородничка?“ — нямаше да вземе товарния си кон за сутрешна разходка. Най-малкото щеше да изтича вътре да провери дали се е разплатила напълно с ханджията. Беше, при това за един ден в повече, но имаше опасност Кацуан да е обещала награда на всички слуги да следят движенията й. На нейно място тя щеше да го направи. А така никой нямаше да заподозре нищо, докато няколко часа не забележеха липсата й.
Яхна Стрела, усмихна се хладно на коняря заради подхвърлянето му и бавно подкара по влажните, почти пусти улици. Просто една малка утринна езда, колкото и рано да беше. Денят обещаваше да е хубав. Беше се изваляло, само един облак затулваше звездите, а вятърът почти беше спрял.
Лампите високо по стените на всяка сграда все още бяха запалени и почти не оставаха сенчести места, ала единствените хора, които можеха да се видят, бяха патрулите на Нощната стража, с техните алебарди и арбалети. Цяло чудо беше, че хора можеха да живеят толкова близо до Погибелта, където от всяка тъмна сянка можеше да изскочи мърдраал. Нощните стражи я гледаха изненадано, когато ги подминаваше. Никой не излизаше нощем. Не и в Граничните земи.