Поради което тя самата се изненада, като видя, че не е стигнала първа до западната порта. Забави Стрела и се задържа далече зад тримата едри мъже, чакащи с товарен кон зад трите си ездитни. Никой от тях нямаше шлем, но всеки носеше меч на бедрото, тежък конен лък и натъпкан със стрели колчан, вързан за седлото. Малцина излизаха без оръжие по тези земи. Вниманието и на тримата беше насочено към залостените порти, като от време на време си подхвърляха по някоя дума с пазачите на портата. Изглеждаха нетърпеливи портите да се отворят и почти не се озъртаха назад към нея. Лампите при портите открояваха ясно лицата им. Стар мъж с прошарена коса, много по-млад с кораво лице, и двамата с тъмни, дълги до коленете палта и с плетени кожени ремъци на челата. Малкиери? Май това означаваха ремъците. Третият беше арафелецът с плитките със звънчета, в тъмножълто палто, с пришити по него още звънци. Същият, когото беше видяла да излиза от „Небесните порти“.
Докато яркият резен на изгрева се покаже на хоризонта, за да се отворят широко портите, вече няколко търговски кервана се бяха наредили за тръгване. Тримата мъже минаха първи, но Моарейн пропусна десетина високи, покрити със зебло фургони с шесторни впрягове да изтрополят пред нея, с предните им охранници в шлемове и нагръдници, преди да подкара по моста и после — по пътя през хълмовете. Държеше обаче под око тримата. В края на краищата те се бяха запътили в нейната посока.
Движеха се бързо, добри ездачи бяха, ала скоростта я устройваше. Колкото повече разстояние оставеше между себе си и Кацуан, толкова по-добре. Караше достатъчно близо, за да вижда тримата. Нямаше нужда да привлича вниманието им, докато тя самата не го реши. При тази скорост търговските фургони с охраната им останаха назад много преди тя да види първото село, някъде към обед — няколко двуетажни каменни къщи с плочести покриви, струпани около едно ханче на горист хълм край пътя. Дори след няколкото месеца все още й се струваше странно, че вижда селяни с мечове, а пред всяка врата беше подпряна поне по една алебарда. И арбалети и стрели освен това. Какъв рязък контраст с децата, търкалящи обръчи и подхвърлящи си парцалени топки по улицата.
Тримата изобщо не забавиха, нито погледнаха към селото, но Моарейн се спря, колкото да си купи половин самун бухнал бял хляб и един резен кораво жълто сирене, а и да попита дали познават жена на име Авин Саера. Отговориха й с „не“ и тя подкара в галоп, докато тримата не се появиха отново по утъпкания път — яздеха със същата равномерна скорост. Може би не знаеха нищо освен името на Сестрата, с която беше говорил арафелецът, но всичко, което можеше да научи за Кацуан или някоя от другите две, щеше да е от полза.
Измисли няколко плана как да се обърне към тях и се отказа от всички. Трима мъже на пуст път като нищо можеха да решат, че една сама млада жена е възможност, спусната им от небето, особено ако бяха това, от което тя се боеше. Ако се стигнеше дотам, щеше да се справи с тях без трудности, ала искаше да го избегне. Окажеха ли се Мраколюбци, или просто разбойници, щеше да й се наложи да ги задържи в плен, докато ги предаде на някакви власти. Не можеше да се предвиди колко време ще й отнеме това, пък и тогава нямаше да може да скрие, че е Айез Седай. Вестта, че сама жена е пленила трима мъже — събитие, което едва ли можеше да се нарече ежедневно — щеше да се пръсне като пожар в суха гора. Все едно да държи стълб Огън над главата си, че да я види всеки, който иска да я намери.
Гората отстъпи ред на разпръснати нарядко стопанства, а те на свой ред се смениха с гори, високи борове и смърч, дебели дъбове с едва напъпили листа. Над главата й закръжи червеноглав орел, няма и на двайсет стъпки, и се очерта ясно на фона на гаснещото слънце. Пътят беше пуст с изключение на тримата мъже, пуст и напред, и назад. Свестните хора вече се бяха прибрали за вечеря. Не че наоколо можеше да се види нещо повече от селяшка къща или чифлик. Щом сянката й взе да се удължава, Моарейн реши да забрави за тримата и да си намери място за спане. С малко късмет, можеше скоро да види още някоя ферма и ако един сребърник не й осигуреше легло, можеше да стигне за плевник поне. Без късмет, седлото й щеше да стане за възглавница, макар и корава. Храната обаче нямаше да й дойде зле. Хлябът и сиренето отдавна бяха свършили.