Тримата мъже отпред изведнъж се спряха насред пътя и заговориха нещо. Тя дръпна юздите и също спря. Дори да я бяха забелязали, предпазливостта, уместна за една сама жена, й продиктува да не ги приближава. После един от непознатите поведе товарния кон и свърна към гората встрани. Другите пришпориха конете си и подкараха по-бързо, сякаш изведнъж се сетиха, че трябва да стигнат някъде.
Моарейн се намръщи. Арафелецът беше един от двамата, които пришпориха напред, но след като бяха пътували дотук заедно, сигурно беше споменал на онзи, който бе влязъл в гората, че се е срещнал с Айез Седай. По-младият малкиер, прецени тя. Хората си говореха за такива срещи. Всъщност сравнително малко хора срещаха Сестра и разбираха коя е тя и каква. А един мъж със сигурност щеше да й създаде по-малко неприятности от трима, стига да внимаваше.
Стигна до мястото, където се беше отклонил ездачът с товарния кон, слезе и взе да оглежда за дири. Повечето знатни дами оставяха търсенето на дирята за своите ловци, но тя бе придобила интерес към това занимание през годините, когато катеренето по дърветата и цапането бяха също толкова забавни. Този мъж обаче явно не беше привикнал с гората. Скършените клонки и разровените сухи листа бяха оставили диря, която можеше да проследи и дете. На стотина крачки навътре в гората тя забеляза широко езерце в една падина сред дърветата. А до него — по-младия малкиер.
Вече бе разседлал и вързал дорестия си кон — великолепно на вид животно; прекалено добро за протритото му палто; това сигурно беше знак, че е разбойник — и тъкмо слагаше дисагите на земята. Отблизо й се стори още по-едър, с много широк рамене и тънък кръст. И изобщо не можеше да се нарече хубавец. Дори чаровен не беше с това сурово скулесто лице. Лице точно като за разбойник. Той разкопча колана с меча, седна кръстато с лице към езерото, остави меча и колана до себе си и отпусна ръце на коленете си. Като че ли се загледа над водата, която все още проблясваше между сенките на късния следобед в тръстиките по отсрещния бряг. Нито един мускул по него не трепваше.
Моарейн помисли. Явно го бяха оставили да направи бивака. Другите двама щяха да се върнат, но не много скоро, защото той не бързаше със задачата си. Един-два въпроса нямаше да й отнемат много време. „Кой от вас е говорил с Айез Седай наскоро?“ можеше да е достатъчно. И ако се окажеше малко изнервен — например от това, че изведнъж я вижда зад гърба си, — можеше да й отговори преди да е помислил. Сайдар можеше да се остави за накрая. Щеше почти сигурно да го използва, но нека фактът, че може да прелива, да останеше за допълнителна изненада.
Върза юздите на Стрела за ниския клон на един клен, сбра наметалото и полите си и застъпва напред колкото можеше по-тихо. Зад мъжа имаше малка издатинка и тя стъпи върху нея. Малко повече височина щеше да е от полза — все пак той беше много висок. А още повече щеше да помогне, ако я видеше с ножа й в едната ръка и неговия меч в другата. Преля и бързо дръпна меча с ножницата към себе си. Всяка изненада, която можеше да го стъписа, че да…
Той беше по-бърз, отколкото можеше да допусне. Толкова едър човек не можеше да е толкова бърз, но още докато хващаше ножницата в ръката си, той се надигна, обърна се вихрено и спипа с едната си ръка другия край, а с другата я хвана за предницата на роклята. Докато се сети да прелее, Моарейн вече летеше във въздуха. Остана й време само колкото да види срутващото се отгоре й езеро, време колкото да извика нещо — не знаеше какво — и цопна по корем във водата със силен плясък, въздухът чак излезе от дробовете й, и потъна. Водата беше ледена! Тя така се стъписа, че изтърва сайдар.
Стъпи на дъното и се изправи — ледената вода бе до кръста й, — закашля, а косата й се полепи по лицето и подгизналото наметало натежа на раменете й. Извъртя се побесняла към нападателя си, бясно прегърна отново Извора, готова да го събори и да го запердаши, докато заскимти!
А той стоеше, клатеше глава и се мръщеше учуден към мястото, където беше застанала преди малко, на цял разкрач от него. Все едно че беше някаква риба в това езеро! Когато най-сетне благоволи да я забележи, остави меча с ножницата на земята, пристъпи до брега на езерото, наведе се и изпъна ръката си.
— Не е никак разумно да се опитвате да лишите един мъж от меча му — рече той и след като погледна косо към цветните ивици по роклята й, добави: — милейди. — Едва ли можеше да се нарече извинение. Смайващо сините му очи отбягваха да срещнат нейните. Само ако й се подиграваше…
Тя замърмори под нос, непохватно загази във водата и хвана протегнатата му ръка с двете си ръце. И задърпа с всичка сила. Да пренебрегнеш ледената вода по ребрата си никак не беше лесно, а щом тя беше мокра, да се намокри поне и той, без да е нужно да използва Единст…