С многобройните си каменни къщи с покриви от зелени и червени плочи, Манала спокойно можеше да се нарече градче, с над двайсет улици, кръстосващи двата ниски хълма. Хановете се редяха пред широката морава в ниското, покрай пътя. Тук хората на два търговски кервана, поели на изток, с неохота впрягаха конете под бдителните погледи на търговците. Керван с около трийсет фургона вече трополеше на запад и някои от предните конни охранници се извръщаха през рамо, вместо да държат пътя под око. В Манала празненствата на Бел Тин бяха в разгара си.
Още не бяха стигнали до игрите и надпреварата в умения и сила, ала наскоро задомилите се мъже и жени танцуваха около Пролетния стълб в центъра на моравата, краката им подскачаха в бързия ритъм на селския танц около високия два разтега стълб, накичен с дълги, ярко вапцани ленени ленти, а по-старите и още незадомените играеха наблизо под музиката на гусли, флейти и половин дузина барабани. Всеки беше облякъл най-гиздавите си дрехи за празника, жените бяха с бели блузи и широки панталони, а мъжете — с пъстри палта, извезани с дебели ширити. Бяха се струпали доста хора, ала все пак не цялото население на Манала. Постоянен поток се точеше нагоре по хълмовете: хора връщащи се да посвършат къщна работа, и също толкова се връщаха надолу, понесли блюда с храна към дългите трапези, подредени в другия край на моравата. Весела гледка. Засмени деца, често с лица, оцапани с мед, тичаха и си играеха през празничното гъмжило, а някои от по-големите подклаждаха огньовете на Бел Тин, запалени по ъглите на моравата. Лан не знаеше колко от тези хора вярват, че прескачането на огньовете на Бел Тин ще изгори лошия късмет, насъбрал се от предния Бел Тин, но той самият вярваше в късмета. В Погибелта човек можеше да остане жив или да умре заради късмета си толкова често, колкото и с умение или от липса на такова.
В рязък контраст с веселбата по моравата, край пътя се виждаха набити шест дебели кола, с набучени по тях глави на тролоци — с вълчи зурли, с овнешки рога или орлови клюнове под съвсем човешките очи. Изглеждаха отпреди два-три дни, но пък въздухът все още беше хладен и забавяше гниенето, твърде хладен, за да се навъдят мухи. Точно заради тролоците танцуващите мъже носеха мечове, а жените — дълги ножове на коланите си. Не му замириса на изгоряло дърво обаче: знак, че набегът е бил малък и неуспешен.
„Лейди Алис“ спря кобилата си при коловете и ги загледа. Не с удивление, нито със страх или отвращение. Лицето й бе съвършена маска на спокойствие. За миг той почти бе готов да повярва, че наистина е Айез Седай.
— Доста е неприятно да срещнеш тези същества, въоръжен само с меч — промълви тя. — Не мога да си представя какъв кураж е необходим за това.
— Били сте се тролоци? — попита изненадано Лан. Рин и Букама се спогледаха смаяни.
— Да. — Лицето й леко се смръщи, сякаш думата се бе изплъзнала от устата й, преди да е помислила.
— Къде, ако мога да попитам? — Малцина южняци изобщо бяха виждали тролок в живота си. Според повечето те бяха приказни същества, измислени, за да се плашат децата.
Алис го изгледа хладно.
— Твари на Сянката може да се намерят по места, за които не сте и сънували, господин Лан. Изберете ни хан, Рин — добави тя с усмивка. Наистина си вярваше, че ги командва. Ако се съдеше по това как Рин скочи от коня и хукна да изпълни заповедта, той също го вярваше.
„Мечът на орача“ представляваше двуетажна сграда с покрив от червени плочи, с амбразури за стрелба с лък вместо прозорци на приземния етаж. Двуръчен меч, от онези, които орачите носеха по нивите, висеше с острието надолу над тежката дъбова врата. Толкова близо до Погибелта хановете често служеха за укрепления срещу атаки на тролоци, както и много от къщите. Ханджийката, едра сивокоса жена, в блуза с бухнали ръкави, извезана с червени и жълти цветчета, и с широки панталони, нашарени в червено и синьо, дойде от моравата, като видя, че връзват конете си на халките пред хана. Госпожа Томичи изглеждаше притеснена, че двама малкиери са решили да се отбият в странноприемницата й, но лицето й светна, щом Алис се разпореди за закуската си.
— Както желаете, милейди — промълви кръглоликата ханджийка и удостои Алис с дълбок реверанс. Кайриенката не беше казала името си, но държането й, както и облеклото, предполагаха, че е знатна дама. — И ще искате стаи за себе си и прислугата си?
— Благодаря, не — отвърна Алис. — Смятам скоро да продължим.