— Едва ли — отвърна той зад гърба й. — Работата ни в Чачин не може да чака. Търсенето ви сигурно може да свърши по-бързо, ако ви помогнем да намерите тази Авин Саера.
Тя се извърна много бързо и се взря в него, надигайки се на пръсти. Така поне му се стори. Не, не беше Айез Седай, въпреки властния си тон. Виждал беше и по-ниски Айез Седай, наложили господството си в пълни с хора помещения, без да се изпъват така.
— По-добре забравете, че сте чули това име — каза му хладно тя. — Неблагоразумно е да се месите в делата на една Айез Седай. Сега можете да ме оставите на мира. Но очаквам да ви намеря готови за път, след като приключа тук. Стига, разбира се, малкиерите да държат на думата си така, както съм чувала. — И след тази обида тръгна накъдето й беше посочила жената. Светлина, като нож режеше езикът й!
Когато се върна в „Меча на орача“ и разказа на Букама какво беше научил, лицето на стареца светна. Е, просто въсенето му малко се позаглади. Но за него това бе все едно да се ухили.
— Може пък да иска от нас само да я пазим, докато намери тази жена.
— Това не обяснява защо ни преследваше целия ден — отвърна Лан и се смъкна на пейката пред купата със закуската си. Трябваше май да я довърши тази каша. — И само не ми казвай, че се бои да ни помоли за помощ. Тази жена може да уплаши човек не по-малко от теб.
Букама нямаше отговор на това.
Глава 21
Хитринки със Силата
Лан съзнаваше, че ездата им до Чачин ще е паметна, в пътуването напълно оправда очакванията му. Яздеха с все сила, подминавайки керваните, без да спират в нито едно село. Преспиваха повечето нощи под звездите, тъй като вече никой от тях нямаше пари за ханове, не и за четирима души с коне. Трябваше да се задоволят с плевници и купи сено, стига да намереха плевник или купа сено по мръкване. По повечето хълмове покрай пътя нямаше нито село, нито самотна ферма, само високи дъбове и клен, борове и ели, с пръснати между тях по-ниски брези и калина. В Граничните земи такова нещо като самотна ферма не съществуваше — рано или късно една усамотена ферма се превръщаше в гроб.
Алис продължаваше издирването си на тази Саера във всяко селце, през което минеха, въпреки че си мълчеше всеки път, щом Лан или някой от останалите я попиташе, и ги поглеждаше ледено, докато не се махнат. Еша си нямаше с този леден поглед. За него поне. Рин трепваше, зяпваше я с широко отворени очи, подтичваше и я засипваше с комплименти като вързан на кучешка каишка ухажор, все така колебайеки се между захласа и страха, а тя приемаше угодниченето му и комплиментите му като нещо, което й се дължи, и в същото време сърдечно се смееше на остроумията му.
Не че се беше съсредоточила само върху него. Рядко минаваше час, без да задълбае с въпросите си към всеки от тях поред, сякаш искаше да узнае всичко за живота им. Беше като цял рояк черни мухи тази жена — колкото и да ги отпъждаш, все ще намерят къде да захапят. Даже на Рин му стигна умът да не се поддава на този разпит. Миналото на човек си беше негово лично и на хората, с които е живял. Не можеше да е предмет на клюка с някаква си любопитна жена. Въпреки въпросите й, Букама продължаваше да мърмори. Ден и нощ, всяка втора реплика, която се изплъзнеше от устата му, беше свързана с въпросния оброк. Лан взе да си мисли, че единственият начин да го накара да млъкне е да се закълне да не дава такъв оброк.
На два пъти гъсти черни облаци се изтъркаляха откъм Погибелта и ги засипаха с пороен леден дъжд, смесен с градушка, толкова едра, че можеше да им счупи главите. Най-силните бури напролет идваха обикновено от Погибелта. Първия път, когато облаците затулиха небето на север, той взе да се оглежда за място, където клоните на дърветата щяха да са достатъчно гъсти, за да им осигурят прикритие, да речем с помощта на няколко опънати над главите им одеяла, но Алис разбра какво прави и рече хладно:
— Няма нужда да спираме, господин Лан. Вие сте под моята закрила.
Доста резервиран, той продължи да се оглежда, когато бурята връхлетя. Мълниите засвяткаха с бяло-синкавите си зъбци по небето, което изведнъж заприлича на нощ, и гръмотевиците забиха като огромни тъпани над главите им, ала поройният дъжд се заизлива около невидимия купол, който се местеше с движението на конете им, и едрите парчета град заотскачаха от него в зловеща тишина, все едно че не удряха по нищо. Същото им го направи и при втората буря и като че ли се изненада, когато й поднесоха благодарностите си. Лицето й си остана все така гладко, в съвършено подражание на айезседайската ведрост, но нещо проблесна в очите й. Странна жена.