— Това, което мисля, е, че Амирлин ни каза да не говорим за него — отвърна тя.
Сюан поклати глава.
— Каза ни да не казваме на други. След като вече го знаем, смятам, че е съвсем редно да го обсъдим помежду си. — Прекъсна, щом на ъгъла точно пред тях се появи дебела слугиня с Пламъка на Тар Валон на гърдите.
Докато ги подминаваше, кръглата жена ги изгледа подозрително над дългия си нос. Сигурно изглеждаха гузни. Мъжете слуги често се правеха на слепи пред това, което се канят да правят Посветени или дори новачки; може би защото искаха да се бъркат колкото се може по-малко с Айез Седай, отколкото изискваше работата им. Жените слуги, от друга страна, ги следяха почти толкова зорко, колкото Сестрите.
— Стига да внимаваме — въздъхна Сюан, след като жената в ливреята се отдалечи достатъчно, за да не чуе. Колкото и уверена да изглеждаше, че е в реда на нещата да го обсъдят помежду си, като че ли се задоволи да не каже нищо повече, чак докато не стигнаха отсека на Посветените в западното крило на Кулата.
Там галериите с каменни перила в кухия кладенец обикаляха около малка градина на три етажа по-долу. Градината включваше едва шепа вечнозелени храсти, щръкнали над снега по това време на годината. Престъпеше ли някоя Посветена границата, можеше много бързо да се озове долу и да чисти снега с лопата — Сестрите вярваха твърдо, че физическият труд укрепва характера — но напоследък нито една не си беше докарвала тази неприятност. Отпуснала ръце на перилото, Моарейн погледна към светлото небе на зимната утрин, над шестте смълчани галерии отгоре. Дъхът й се вдигаше на бели валма пред лицето й. Тръбите тук се чуваха по-ясно, отколкото в коридорите, а миризмата на дим във въздуха беше по-остра.
В този кладенец имаше стаи за над сто Посветени, както и в един втори като него. Бройките сигурно нямаше да й хрумнат, ако не беше Прорицателството на Гитара, само че си беше мислила за тях и преди. Бяха се врязали в мозъка й като с киселина. Пространство за над двеста Посветени, но вторият кладенец беше запечатан, откакто се помнеше всяка жива Айез Седай, а от тукашните стаи бяха заети едва малко над шестдесет. Квартирите на новачките също представляваха два кладенеца, със стаи за близо четиристотин момичета, но единият от тях също отдавна беше затворен, а в другия имаше по-малко от сто. Чела беше, че някога новачките, както и Посветените, ги настанявали по две в стая. Някога половината от момичетата, въведени в Книгата на новачките, били изпитвани за пръстена; по-малко от двайсет от сегашните новачки щяха да бъдат допуснати. Кулата беше построена, за да приютява три хиляди Сестри, но в момента я обитаваха едва четиристотин двайсет и три, с може би два пъти повече, пръснати в различните държави. Тези числа все още я пареха като киселина. Никоя Айез Седай нямаше да го каже на глас, а тя нямаше и да посмее да го изрече там, където някоя Сестра можеше да го чуе, но Бялата кула пропадаше. Кулата пропадаше, а Последната битка предстоеше.
— Много се тревожиш — каза кротко Сюан. — Баща ми често казваше: „Промени каквото можеш да промениш, ако трябва, но се научи да търпиш това, което не можеш да промениш“. Иначе само ще те боли стомахът. Последното беше от мен, не от баща ми. — Отново изсумтя, потръпна малко театрално и се обви с ръце. — Е, дали да не влезем вътре вече? Замръзвам. Стаята ми е по-близо от твоята. Хайде.
Моарейн кимна. Кулата също учеше възпитаничките си да търпят това, което не могат да променят. Ала някои неща бяха толкова важни, че човек беше длъжен да се опита да ги промени, дори да е сигурен в провала си. Това беше един от нейните уроци от детството.
Стаите на Посветените бяха еднакви, освен в детайлите, малко по-широки в дъното, отколкото при вратата, с прости цокли от тъмно дърво. Нямаше изящни мебели или поне такива, които някоя Сестра щеше да търпи. Подът беше застлан с малка квадратна тарабонска черга на избелели сини и зелени ивици, а в мивката на умивалника с огледалото в ъгъла стоеше очукана бяла кана. От Посветените се изискваше да се задоволяват с това, което им е дадено, освен ако не се счупи, а счупеше ли се, трябваше да имат добро обяснение защо се е счупило. Масичката със отрупаните на нея три книги с кожени корици и двата стола с гърбове от летви все едно бяха дошли от бедна селяшка къща, но креватът на Сюан с разбърканите завивки беше широк, като в някоя сравнително заможна ферма. Малкият гардероб завършваше обзавеждането. Нямаше нито дърворезба, нито каквато и да било украса. Когато Моарейн се беше преместила от малката и строга килия на новачка в стая на Посветена, имаше чувството, че се мести в дворец, въпреки че стаичката й беше два пъти по-малка от най-малката стая в покоите й в Слънчевия дворец. Най-хубавото в момента беше камината от дялан сив камък. Точно днес всяка стая с камина щеше да й се стори дворец, стига да можеше да стои по-близо до нея.