Тя преля много тънки нишчици Въздух и ги заплете малко по-така. Сплитът беше съвсем прост, но колкото и малки да са нишките, сайдар не можеше да се насилва. Силата беше като огромна река, течаща неумолимо напред; опитай се да я насилиш и ще те отнесе като суха клонка по река Еринин. Човек трябваше да използва тази смазваща мощ и да я насочва както поиска. Тъй или иначе, размерът не беше уточнен, а по-малкият означаваше по-малко работа, пък и шумът щеше да е по-малко, ако Сюан успееше да…
— Моарейн, мислиш ли, че Червените ще могат да се въздържат и да го оставят на мира?
Моарейн подскочи още преди сплитът, който правеше, да гръмне като тъпан. От всяка Сестра се очакваше да се справя с мъж, способен да прелива, ако се натъкне на такъв, но Червените бяха съсредоточили цялата си дейност върху това да ги излавят. Сюан имаше предвид бебенцето. Това обясняваше преградата. А може би и приказките за нарушаването на правилата. Май не беше толкова сигурна, колкото се правеше, че Тамра не би възразила, ако си поговорят за детето. Моарейн я изгледа ядосано през рамо.
— Не спирай — рече спокойно Сюан. Все още преливаше, но не правеше нищо, освен да държи потоците. — Наистина ти трябва упражняване, щом се оплете с този. Е, мислиш ли? За Червените?
Този път сплитът произведе в протегнатата длан на Моарейн сребристо-синкаво кръгче с размерите на малка монета. Формата също така не беше уточнена, друга странност, но кръгчетата и топчетата бяха най-лесните. Изтъкана от Въздух, но твърда като стомана, „монетата“ леко хладнееше в ръката й. Моарейн освободи сплита и тя изчезна, оставяйки само утайка от Силата, която също щеше скоро да се разнесе.
Следващият сплит беше един от сложните и безполезните, изискващ всичките Пет сили, но Моарейн отговори на въпроса, докато го заплиташе. Можеше все пак да говори и прелива едновременно. Въздух и Огън ей така, а пък Земя — ей тъй. Дух, после пак Въздух. Заплиташе, без да спира. Неизвестно защо, човек не можеше да държи тези сплитове дълго време недовършени — разпадаха се в нещо съвсем друго. Пак Дух, после Огън и Земя — заедно.
— Ще им трябват двайсет години, докато разберат. Или почти толкова, в най-лошия случай. В най-добрия ще им трябва повече. — Момичетата понякога, макар и рядко, започваха да преливат още на дванайсет-тринайсет години, ако бяха родени с искрата, но дори с искрата момчетата никога не го правеха преди осемнайсет или деветнайсет, освен ако не се опитаха да го научат, а при някои мъже искрата не се появяваше, докато не станат чак на трийсет. Пак Въздух, после Дух и Вода, всичко поставено точно на мястото му. — Освен това той ще е Преродения Дракон. Дори Червените ще трябва да се погрижат да не бъде опитомен, преди да свърши Последната битка. — Мрачна съдба. Да спаси света, ако може, та после за награда да го откъснат от това чудо. В Пророчеството не се споменаваше за милост, нито за подчиняване на молитви. Пак Земя, после Огън, после още Въздух. Нещото заприличваше на най-безнадеждния възел на света.
— Дали ще е достатъчно това? Чувала съм, че някои Червени изобщо не си дават зор да хващат тези нещастни мъже живи.
Тя също го беше чувала, но беше само слух. И нарушение на закона на Кулата. Сестра можеше да бъде набита с брезови пръчки за това и после — най-вероятно прокудена в някоя далечна ферма, за да премисли известно време престъплението си. Трябваше да се смята за убийство, но предвид онова, което тези мъже можеха да причинят, ако ги оставеха на воля, Моарейн почти разбираше защо не е. Още Дух отгоре, после Земя да подпъхнем вътре. Невидими пръсти пробягаха по хълбоците и после под мишниците й. Имаше гъдел и Сюан го знаеше много добре, но дружката й трябваше повечко да се постарае, ако търсеше ефект. Почти не трепна.
— Както някой ми каза наскоро, учи се да търпиш това, което не можеш да промениш — подхвърли лукаво Моарейн. — Колелото на времето тъче така, както пожелае, а Аджите правят каквото правят. — Още Въздух, и Огън ей… така, мъничко Вода, а сега Земя и Дух. После — и от петте наведнъж. Светлина, какво ужасно кълбо! И още не беше довършено.
— Аз пък мисля… — почна Сюан, но вратата се отвори с трясък и мразовитият въздух отвън помете всичката топлина от огъня. Както беше изпълнена със сайдар, с изострените си сетива, Моарейн изведнъж се почувства сякаш покрита с ледена кора от глава до пети.
Заедно със студа през вратата влетя и Миреле Беренгари, Посветена от Алтара, която бе спечелила пръстена в същата година като тях. С маслиненотъмна кожа, красива и висока почти колкото Сюан, Миреле беше общителна и също така много жизнена, с грубовато чувство за хумор и с буен нрав, още по-лош и от този на Моарейн, когато си изтървеше нервите. Като новачки, двете бяха започнали с разгорещени свади и накрая по някакъв начин бяха станали приятелки. О, не толкова близки като със Сюан, но все пак приятелки, и това бе единствената причина да не й се сопне сега, че влиза, без да е почукала. Не че щяха да я чуят, ако беше потропала, с поставената преграда. Не че това имаше значение. Въпрос на принцип все пак!