— Тази жена защо не се реди? Да не би бебето й да е твърде голямо?
Усмивката на лейди а’Конлин повяхна и веждите й се вдигнаха. Гласът й много охладня.
— Не съм свикнала да следя за всички пикльовци, родени в лагера. — И властно посочи с пръст към хартията на масата. Пръстенът на изпънатия й пръст беше с видимо напукана огнекапка. — Запишете ми името. Искам да се върна на топло в шатрата си.
— Ще запиша името ви, както и останалата информация, която ни трябва, след като ми кажете за тази жена — каза Моарейн; мъчеше се да докара онзи заповеден глас, който беше постигнала Сюан.
Опитът, изглежда, не доведе до кой знае какво. Веждите на Мери а’Конлин се присвиха, а устните й се стиснаха войнствено. Изглеждаше готова да избухне. Или да замахне. Преди да успее да направи едното или другото, кръглоликата слугиня заговори припряно, като приклякаше в някакво подобие на реверанс на всеки няколко думи.
— Момиченцето на Кареме е на съвсем същата възраст като лорд Седрин, да ме прощавате, че взех думата, милейди, да ме прощавате, Айез Седай. Но човекът, дето Кареме искаше да си вземе за мъж, взе, че избяга, щото той искал да става Стражник, пък тоя, дето се ожени за нея, тя него хич не го харесва. — И поклати изразително глава. — О, нищо не ще да вземе тя от Кулата, наш’та Кареме.
И все пак ще си получи помощта — заяви твърдо Моарейн. Тамра, в края на краищата, беше казала да запишат всяко име. Зачуди се дали любимият на Кареме е постигнал целта си. Малко мъже притежаваха нужните умения. Един Стражник не просто използваше оръжия, той беше оръжие, а това бе само първото изискване. — Какво е пълното й име? И това на детето.
— Ми, тя е Кареме Моули, Айез Седай, а момиченцето й е Еля. — Чудо на чудесата, лейди а’Конлин като че ли се примири, че слугинята говори преди нея. Остави това, ами и въсенето й изчезна и вече гледаше напрегнато Моарейн. Май твърдият тон беше единственото необходимо нещо. Както и да те мислят за Айез Седай.
— От кой град или село? — попита Моарейн, докато записваше.
— И къде точно е родено момиченцето ви? — чу в същия момент въпроса на Сюан. Сюан си беше свалила ръкавиците, подарък за рождения й ден от Моарейн, да ги опази от мастилени петна. Нетърпеливата, облечена в коприна жена пред нея можеше да мине за хубавица, ако не беше нещастният й нос. Беше също така доста височка, близо педя по-висока от Сюан. — В плевник на една миля западно оттук? Не, едва ли е мястото, където бихте очаквали да родите наследничката си. Може би не е трябвало да тръгвате навън толкова близо до срока си, да не говорим за боевете наоколо. А да знаете за някоя жена, която е родила през последните шестнайсет дни, но не е тук? Не ми отвръщайте така нахално, милейди, просто отговорете на въпроса ми. — Дамата го направи без повече възражения. Но пък и поведението на Сюан не допускаше никакви възражения или капризи. Нито повишаваше тон, нито говореше рязко; просто беше очевидно, че тя командва тук. Как го правеше?
Каквото и да си беше мислила Моарейн за приключението, свързано с търсенето на Преродения Дракон, всичко набързо се изпари, наред с възбудата от това, че са извън стените на града. Непрекъснатото задаване на едни и същи въпроси и записването на отговорите, грижливото отделяне на запълнените страници, за да засъхнат, и започването на нова страница скоро се превърна в ужасна досада. Единствените прекъсвания на тази монотонна дейност бяха паузите, докато си постопли ръцете над мангала от нейния край на масата. Неописуемо удоволствие при дадените обстоятелства, след като пръстите я заболяваха от студа, но едва ли можеше да й донесе някаква тръпка на възбуда. Единствената изненада бяха многото немурандийки. Войниците, тръгнали на война, май често си взимаха за жени чужденки. След известно време наковалните отново започнаха да кънтят, а и някакви хора, които поправяха един фургон, също заудряха с чукове, за да наместят едно оправено колело. От това чукане и дрънчене главата щеше да я заболи. Всичко беше съвсем отчайващо.
Полагаше усилия да не изкара негодуванието си на жените пред себе си, въпреки че някои от тях се стараеха да й дадат повод. Някои благороднички трябваше да бъдат разубеждавани да не изреждат цялото си родословие чак до времето на Артур Ястребовото крило, че и по-назад, а някои от просто облечените жени не искаха да кажат името на бащата или откъде са дошли, въсеха се подозрително, сякаш това беше някаква хитрина, целяща да ги лиши от парите, но с повечето беше достатъчно да ги изгледаш строго, за да се усмирят. Дори и мурандийките не искаха да прекаляват с жени, които те смятаха за Айез Седай, а тази представа се разпространяваше бързо. С това опашката се придвижваше малко по-гладко, въпреки че движението й изобщо не можеше да се нарече бързо.