Тя се огледа предпазливо, като не забрави да се озърне и през рамо. Някаква слугиня подрязваше фитилите на светилниците малко по-нататък по коридора, а двама мъже в ливреи, единият качен на висока стълба, оправяха един гоблен. Все още не се виждаше Сестра, но въпреки всичко заговори почти шепнешком.
— На Тамра й трябват… търсачки… да потърсят момченцето. О, това променя всичко. Сбърках, Сюан. Ти беше права.
— Права, крива — за какво? Какво те кара да мислиш, че събира тези търсачки? — Как можеше да е толкова ловка в главоблъсканиците, а да не може да види шаблона тук?
— Какво може да е по-спешно за Тамра в момента от момченцето, Сюан? — отвърна тя търпеливо. — Или по-тайно, за да не може да постави въпроса писмено? Тази тайнственост означава, че според нея не може да се довери на Червените. Ето за това ти беше права. Нещо повече, колко Сестри ще пожелаят отначало да отрекат, че това дете наистина е предречено? Особено ако не бъде намерено преди да порасте и да започне да прелива. Не, тя е решила Сестрите, в които е сигурна, да го издирят. А аз сбърках в това, че си помислих, че ще бъде доведено в Кулата. Това само би го изложило на Червените, както и на други, на които не може да се разчита. Щом го намери, Тамра ще го изпрати някъде на скрито. Образоването му ще остане в ръцете на търсачките й, жените, на които най-много вярва.
Сюан се потупа по главата и промърмори:
— Мисля, че черепът ми ще се пръсне. Всичко това го сглоби само от две писма, а дори не знаеш какво гласят те.
— Но знам едно нещо, което гласят, и едно, което не гласят. Трябва просто да виждаш модела и да наместиш късчетата, Сюан. Наистина би трябвало лесно да можеш да го направиш.
— О? Елид вчера ми даде една ковашка главоблъсканица. Каза ми, че й омръзнала, но според мен не е могла да я реши. Искаш ли да опиташ?
— Благодаря, не — учтиво отвърна Моарейн. И след като се огледа отново за Сестри, се изплези на дружката си.
На другия ден Тамра изпрати още три съобщения. Първото беше за Мейлин Арганя, второто — за Валера Горовни, дребна пълничка Кафява, която винаги се усмихваше и винаги изглеждаше под пара, дори когато стоеше на едно място, а третото беше за Лудайс Данийн, кокалеста Жълта, чието издължено мрачно лице беше обкръжено от тарабонски плитки с ярки мъниста — висяха до кръста й. Никоя от тях не изтърва и думица за съдържанието на писмото, но и трите бяха носили шала вече над сто години и и трите бяха известни с това, че се придържат стриктно към закона. Моарейн виждаше в това потвърждение и дори Сюан започна да се убеждава.
Пет изглеждаха твърде малко, за да се заловят с издирването на момченцето — с всеки изминат ден имената в малките им книжки изпълваха все повече страници, — но Тамра не изпрати повече съобщения. Най-малкото не чрез тях двете. Аелдра Наджаф беше издигната за Пазителка на Хрониките на мястото на Гитара и може би ги носеше тя, а още по-вероятно ги пращаха по някоя новачка. От време на време Моарейн и Сюан се опитваха да наблюдават дискретно кабинета на Амирлин и покоите й, като се редуваха да надничат през открехнатата врата, но потокът посетителки при Тамра беше постоянен. Не редовен, но постоянен. Заседателките можеха да се изключат, тъй като рядко напускаха очертанията на града, но всяка от останалите можеше да е някоя от търсачките. Или да не е. Това беше крайно обезсърчително за Моарейн. Също като сърбежа между плешките, точно където пръстите ти не могат да стигнат.
Скоро се отказаха от опитите си да шпионират. Първо, като че ли нямаше смисъл. Второ, след като преписваше само едната, прехвърлянето на имената вървеше прекалено бавно. А пък и Аелдра засече веднъж Моарейн на прага, докато се връщаше към кабинета на Амирлин.
Бялата коса беше единствената прилика между Аелдра и Гитара, но тази на Аелдра беше права и подрязана късо като на Керини. Новата Пазителка беше длъгнеста, медночервената й кожа се беше спекла от дълго стоене на слънце и вятър, ала със сигурност никой не я беше наричал някога красавица, с тази нейна тясна челюст и остър нос. Накитът й беше само пръстенът с Великата змия; роклята й беше от синя вълна, изтъкана фино, но с невзрачна кройка, а тъмносиният шарф на раменете й не беше по-широк от два пръста. Много по-различна от Гитара.
— Какво гледаш, Дете? — кротко попита тя.
— Просто Сестрите, които влизат и излизат от кабинета на Амирлин, Айез Седай — отвърна Моарейн. Вярно до последната думичка.
Аелдра се усмихна.
— Мечтаеш за шала? Може би ще е по-добре, ако прекарваш времето си в учене и упражнения.
— Намирам време и за двете, Айез Седай, а тази работа ангажира мислите ми. — Също вярно. Търсенето на момчето ангажираше всяко кътче на ума й, да не говорим за мислите, които предпочиташе да няма.