— Сюан, никога ли не си се чудила откъде Тамра може да е сигурна, че точно това е моментът — че момчето ще се роди точно сега? Според мен е твърде вероятно в някое от тези други Прорицания пак да е ставало въпрос за него. Нещо, което съчетано с онова, което чухме и ние, е подсказало на Тамра, че точно това е моментът. — Този път бе ред на Моарейн да се намръщи замислено. — Знаеш как беше Прорицанието с Гитара. — С различните жени ставаше по различен начин, включително и начинът, по който се огласява Прорицанието. — Тя го изрече така, все едно се е родил в същия момент. Може би я уби тъкмо шокът от това.
— Колелото на времето тъче така, както пожелае — каза унило Сюан и тръсна глава. — Светлина! Да вървим да ядем. Имаш нужда от още упражнения.
Упражненията също бяха подновили, поне късно вечер, и Миреле продължаваше да им помага, когато не беше твърде уморена, за да си легне направо след вечерята. Или понякога преди нея. Доста Посветени правеха същото, тъй че галериите опустяваха и ставаше тихо още преди светилниците да са угаснали. Упражненията вървяха лошо за Моарейн, особено в началото. Първата вечер Елайда влезе в стаята, докато тя търпеше изтезанията на Сюан и Миреле на тънкото килимче с цветята. Огънят бе толкова голям, колкото можеше да побере малката камина, но най-доброто, което можеше да се каже, бе, че отнемаше остротата на студа и че Моарейн поне не замръзваше.
— Радвам се да видя, че не се извинявате с работата, за да избягвате упражненията — каза Червената сестра. Тонът й подсказваше, че е изненадана, а думата „работа“ беше изречена с подчертано презрение. Роклята й отново беше яркочервена, а шала си с ресните носеше все едно, че са й възложили някаква много важна работа. Пристъпи в ъгъла точно срещу Моарейн и скръсти ръце под гърдите си. — Продължавай. Искам да погледам. — Нищо не им оставаше, освен да се подчинят.
Може би пришпорени от присъствието на Елайда, Сюан и Миреле вложиха най-доброто от себе си. В смисъл най-лошото от техните пляскания, пощипвания, внезапните трясъци до ухото на Моарейн и первания като с камшик през краката, и то точно когато имаше нужда от най-голямо съсредоточаване. Тя се мъчеше да не гледа Елайда, но Сестрата бе застанала така, че не можеше да я избегне. Преценяващият поглед на Елайда я изнервяше, но в същото време може би я вдъхновяваше. Или настървяваше. Като съсредоточи цялото си внимание, тя успя да завърши шейсет и един сплита, преди шейсет и вторият да се разпадне в мешавица от Земя, Въздух, Вода и Дух, при което кожата й настръхна. Представянето не беше великолепно, но не толкова ужасно. В много случаи бе успявала да изпълни всичките сто, но го беше направила докрай само два пъти, единия едва на косъмче.
— Жалка картинка — каза с леден глас Елайда. — Така никога няма да минеш. А аз държа да минеш, и ще минеш, иначе ще те накарам да излезеш от кожата си и да ми заподскачаш по кокали, преди да те изпъдят. А и вие двете сте едни жалки приятелки, ако й помагате така. Когато бях Посветена, знаехме как да се упражняваме една-друга. — Накара Сюан и Миреле да застанат в ъгъла, където стоеше тя, и зае мястото им при масата. — Сега ще ви покажа как трябва да се прави. Хайде пак, Дете.
Моарейн облиза пресъхналите си устни и се обърна с гръб. Миреле й се усмихна окуражително, а Сюан й кимна уверено, но не й беше трудно да долови тревогата им. Какво щеше да й направи Елайда? Започна. Още щом прегърна Силата, в полезрението й засвяткаха мълнии, след които в очите й заиграха сребристи точици. От трясъците и пронизителния свисък ушите й бръмнаха. Удари като от яростно размахани бичове или шибалки я запердашиха един след друг. Всичко това беше непрестанно, без миг за отдих, докато довършваше сплита, а после — само една кратка пауза, докато отново подхвана сплит.
През цялото време Елайда я гълчеше с хладен и равнодушен тон.
— По-бързо, Дете. Трябва да си много по-бърза. Сплитът трябва да изскача от теб още преди да е довършен. По-бързо. По-бързо!
Впила пръсти в последните трошици ведрост, Моарейн стигна едва до дванайсетия сплит, преди съсредоточението й да рухне напълно. Сплитът не само се разпадна, тя просто изтърва сайдар. Примига, мъчейки се да очисти погледа си от подскачащите точици. И малко по-успешно — да махне черните сълзи. Болката я покриваше от раменете до глезените, отоците я боляха, подутините по тялото й пулсираха, щипеха от потта. Ушите й кънтяха.
— Благодарим ви, Айез Седай — каза припряно Сюан. — Вече разбираме какво трябва да правим. — Ръцете на Миреле стискаха полите й, лицето й беше станало пепеляво, очите й бяха ококорени от ужас.