Последните нишки легнаха на мястото си в безсмисления сплит и веднага щом престана да плете, храстите черен нокът изчезнаха. Просто ей така, изчезнаха! Бодлите ги нямаше, но точно в този момент те вече едва ли щяха да я притесняват. Ужасно й се искаше да се измъкне от дрехите си и да ги изтупа грижливо. С помощта на потоци Въздух. Паяците по храстите бяха изчезнали със самите храсти, но ако някои от тях бяха изпълзели по роклята й? Или под нея? Ала вместо да го направи, тя затърси с поглед нова шестолъча звезда и я намери врязана над вратата на една от къщите със сламени покриви. Влезеше ли вътре, щеше да претърси дрехите си. Спокойно. Пристъпи в катранения мрак.
И се зачуди неволно къде се намира и как се е озовала тук. Защо беше облечена в груба селска вълна и защо кървеше така, сякаш се беше търкаляла в трънаци? Знаеше, че е изпълнила два от стоте сплита, които трябваше да направи, и нищо повече. Не знаеше дори къде бе направила първите. Нищо, освен че пътят, по който трябваше да продължи, минаваше през тази къща. Погледна през рамо към мъртвия пейзаж зад нея.
Единственото, което можеше да види пред себе си, беше смътното петно светлина през стаята. Странно — беше сигурна, че прозорците не бяха с капаци. Това сияние може би сочеше някакъв изход, открехната врата навярно. Можеше да си направи светлина, но все още не биваше да прегръща Силата. Тъмнината не я плашеше, ала тя запристъпва внимателно, за да не се блъсне в нещо. Препятствия обаче нямаше. Вървя така близо четвърт час, с петното светлина, което бавно се уширяваше, докато не се увери, че онова, което вижда, е рамка на врата. Четвърт час в къща, която можеше да обиколи два пъти за четири пъти по-малко време. Доста странно място. Сън, щеше да си помисли, ако не знаеше, че не е сън.
Отне й почти толкова време, докато стигне до вратата, отваряща се към сцена също толкова странна, колкото и пътя през къщата. Здрава стена от масивни камъни, висока пет разтега и дълга трийсет от всяка страна, обкръжаваше квадрат с каменна настилка, но отвъд нея не се виждаше нищо, нито сграда някаква, нито дърво. Нито пък имаше някакви порти или врати; единствената, през която беше излязла, изчезна, щом тя погледна през рамо. Много небрежно поглеждане, с лице, съхранило маската на спокойствие, сякаш изваяна върху него. Въздухът беше влажен като в ранна пролет, небето — ярко и чисто, освен няколкото реещи се бели облачета, но и това не смаляваше злокобното усещане.
Шестолъчната звезда, с диаметър един разтег, този път беше всечена в центъра на квадратния двор и тя закрачи към нея толкова бързо, колкото смееше да си позволи. Малко преди да стигне до нея, от стената се изтръгна туловище в покрита с шипове броня и скочи вътре. Съществото бе високо колкото огиер, но колкото и да се вглеждаше, тя не можеше да види в него нищо човешко, въпреки че тялото беше като на човек. Вълчите челюсти и помръдващите уши придаваха на лицето ужасяващ вид и то по никакъв начин не можеше да се приеме за човешко. Беше виждала рисунки на тролоци, но никога досега не беше ги виждала наяве. Твари на Сянката, създадени във войната, сложила край на Легендарния век, слуги на Тъмния, тролоците обитаваха покварената от Сянката Погибел, отвъд Граничните земи. Възможно ли беше да е попаднала в Погибелта? При тази мисъл кръвта й се смрази. Чу зад себе си тропот на ботуши по камъните, след тях — и на копита. Не всички тролоци имаха човешки крака. Съществото с вълчата муцуна извади огромен, извит като коса меч от ножницата, която висеше на гърба му, и затича към нея. Светлина, колко бърза беше проклетата твар! Чу още тичащи стъпала и копита. Още тролоци изскачаха от стената пред нея, с лица, изкривени от орлови клюнове и мечешки муцуни.
Още една стъпка и се озова върху звездата. Веднага прегърна сайдар и започна да заплита. Най-напред задължителният сплит, но веднага щом първите нишки на Въздух, Земя и Дух се заплетоха, раздели потоците и направи втори сплит, а после и трети — от Огън. Имаше много начини да се правят огнени кълба, но тя избра най-простия. Метна ги с две ръце към най-близките тролоци и се завъртя вихрено, без да спира да плете Огън. Налагаше се да спира, за да продължи с по-важния сплит, но стига да беше достатъчно бърза… Светлина, в квадрата около нея вече имаше десетина тролоци и от стените изскачаха още! Тя мяташе с две ръце толкова бързо, колкото можеше да изплете, целеше се в най-близките и огнените топки избухваха, късаха главата на поредното същество с овнешки рога или свинска зурла, разкъсваха на две някой тролок с рога на козел, отсичаха крака. Не изпитваше никаква жалост. Тролоците взимаха в плен хора само за да ги ядат.