Едва смогна да улови главния сплит само миг преди той да се разпадне. Хвърли още огнени топки, които откъснаха глава с орлов клюн само на две крачки от нея и разкъсаха туловището на тролока с вълча муцуна, който се олюля пред очертанието на звездата, преди да рухне безжизнен. Нямаше да стане така. Твърде много бяха тролоците и нови скачаха от стените непрекъснато, а тя не можеше да опази най-важния сплит, колкото и бързо да се обръщаше. Трябваше да има начин. Нямаше да се провали! Странно как мисълта, че ще бъде убита и изядена от тролоци, изобщо не й хрумна. Нямаше да се провали — само това беше важното.
Изведнъж се сети за изхода и се усмихна, и започна да си тананика най-бързия дворцов танц, който знаеше. Бързите стъпки я поведоха около ръба на звездата, без дори да й се наложи да губи от погледа си сплита, който трябваше да довърши. В края на краищата, колкото и бързо да се движеха краката й, какво можеше да е по-ведро от един дворцов танц, с нейното гладко и много ведро лице, все едно че танцува в Слънчевия дворец? Заплете и Петте сили толкова бързо, колкото можеше, по-бързо, отколкото беше заплитала някога, сигурна беше в това. Танцът по някакъв начин помогна и сложният сплит започна да се оформя като най-сложната мардинска дантела. Заплиташе, без да спира да танцува, и мяташе огън с двете си ръце, избиваше тварите на Сянката с две ръце. Понякога те се доближаваха толкова, че кръвта им плискаше в лицето й, понякога се оказваха толкова близо, че трябваше с танц да ги заобиколи, докато падаха, с танц да се отдръпва от посичащите надолу криви мечове, но не обръщаше внимание на кръвта. И танцуваше.
Последният сплит се намести и тя го пусна да се изпари, но на каменния площад все още имаше тролоци. Бърза стъпка и тя се озова в центъра на звездата, където затанцува в мъничък кръг, гръб до гръб с въображаемия си партньор. Заплитането на три сплита наведнъж я беше изтощило, ала тя събра сили и отново заплете три. Танцуваше и мяташе огън, и призоваващи мълнии от небето, и каменният площад закънтя от грохота на взривовете.
Най-сетне не остана нищо освен самата нея — танцуваше. Направи още три кръга, преди да го осъзнае, и спря. Спря и да си тананика. В стената вече имаше сводеста врата, сенчест отвор със звездата, изсечена над него. Сърцето й се вледени. Врата, извеждаща към мястото, откъдето бяха дошли тролоците. Към Погибелта. Само безумци влизаха драговолно в Погибелта. Сбра в ръце грубите си вълнени поли и насила прекоси овъгления каменен площад към портата. Това бе пътят, по който трябваше да продължи.
Глава 10
Свърши се
Деветдесет и девет сплита. Намери шестоъгълната звезда всечена в кръглите речни камъни сред високите дюни на пустиня, където главата й се замая от горещината и изсмука влагата от тялото й още преди да се появи потта. Намери я нарисувана в снега на планински склон, където ледените ветрове я шибаха и мълнии святкаха наоколо, и в един огромен град с невъзможни кули, в който хората й говореха на непонятен език. Намери я в загърната в сенки гора, сред черната вода на тресавище, в блатясали високи треви, чиито листа режеха като нож, по ферми и сред равнини, в бордеи и в палати. Понякога я намираше облечена, но дрехите й често изчезваха, а също толкова често нямаше нищичко по себе си от самото начало. Понякога изведнъж се оказваше вързана с въжета или окована, извита в болезнени пози, в които ставите й се усукваха, или увиснала за китките или глезените. Озоваваше се срещу отровни змии и зъбати водни гущери, дълги три разтега, побеснели мечки стръвници и излезли на лов лъвове, срещу гладни леопарди и тичащи стада диви бизони. Жилеха я стършели и оси, хапеха я безброй мравки, конски мухи и непознати й насекоми. Тълпи, понесли факли, се опитваха да я хванат, за да я изгорят на клада, Бели плащове я бесеха, крадци я мушкаха с ками и скитници я душаха. И всеки път тя забравяше и се чудеше откъде е получила тази кървава резка по бузата, от чий меч е тази рана през ребрата й, що за нокти са оставили тези три драскотини по гърба й, и други рани, синини и отоци, от които кървеше и куцаше. И беше уморена. О, беше уморена до смърт. Повече, отколкото можеха да обяснят дори тези деветдесет и девет сплита. Раните може би го обясняваха.
Деветдесет и девет сплита.
Стиснала грубите вълнени поли, тя закуцука към шестолъчата звезда, очертана с червени плочки до ромолящия мраморен фонтан в малка градинка, обкръжена от тънки вити колони. Едва стоеше на крака, а да запази лицето си спокойно изстискваше сетните й сили. Болка пулсираше във всяка част на тялото й. Не болка, агония бе по-точната дума. Но това беше последното. Свършеше ли и то, всичко също щеше да свърши, каквото и да беше, и щеше да може да потърси Цяр. Стига да можеше да намери някоя Айез Седай. Ако не, и някоя Четяща щеше да свърши работа.