Това беше поредният безсмислен сплит — ако се заплетеше правилно, произвеждаше само дъжд от многоцветни искрици. А ако се заплетеше неправилно, кожата й щеше да се зачерви и да боли, като при изгаряне от слънце. Започна много предпазливо.
Баща й излезе от колонадата точно пред нея, с дълго палто, излязло от мода поне отпреди година, с ивиците с цветовете на дома Дамодред, спускащи се от високата яка чак до под коленете. Беше много висок за кайриенец, само един пръст под шест стъпки, с коса по-скоро сива, подстригана високо. Винаги стоеше прав като меч, освен когато не се наведеше да я остави да скочи в прегръдката му като дете, но сега раменете му се бяха смъкнали. Тя не можа да разбере защо това, че вижда баща си, изведнъж я натъжи.
— Моарейн — каза той и благото му лице се набръчка угрижено, — трябва веднага да дойдеш с мен. Заради майка ти, чедо. Тя издъхва. Все още остава малко време, ако дойдеш веднага.
Много й дойде. Дощя й се да заплаче. Дощя й се да побегне с него. Не направи нито едното, нито другото. Сплитът сякаш сам се довърши изведнъж и около тях западаха весело проблясващите пъстроцветни искрици. Гледката й се стори особено горчива. Тя отвори уста да го попита къде е майка й и в този момент видя втората звезда зад него, изваяна от червени плочки над колонадата точно там, откъдето се бе появил. Уверена крачка. Без колебание.
— Обичам те, татко — каза спокойно. Светлина, как можеше спокойна? Ала трябваше. — Моля те, кажи на мама, че я обичам с цялото си сърце.
Подмина го и закуцука към втората звезда. Стори и се, че той извика след нея, че се затича и я хвана за ръкава, но умът й беше като в мъгла от усилието да запази лицето си спокойно и походката — твърда. Залиташе, но нито се поколеба, нито забърза. Пристъпи между витите колони под звездата и…
… и се озова залитаща в една кръгла бяла стая и блясъкът на светилниците замая очите й. Паметта с грохот се върна в главата й и за малко да подкоси коленете й. Неспособна да мисли от пороя, който я заля, успя да направи още три крачки, олюля се и спря. Помнеше всичко, помнеше правенето на всеки сплит и къде бе получила всяка рана. Всичките си погрешни стъпки, паническите си усилия да съхрани някакво подобие на ведрост.
— Свърши се — възкликна Мириън и плесна с ръце. — Нека никоя да не изрича какво се случи тук. Длъжни сме в безмълвие да го споделим с оная, която го изпита. Свърши се. — Отново плесна силно с ръце и сините ресни на шала й се разлюляха. — Моарейн Дамодред, ще прекараш тази нощ в молитви и размисъл за бремето, което ще поемеш утре, когато понесеш шала на Айез Седай. Свърши се. — И плесна за трети, последен път с ръце.
Наставницата на новачките надигна полите си и закрачи към вратите, но останалите Сестри бързо се струпаха около Моарейн. Всички освен Елайда. Загърната плътно в шала си все едно, че вече усещаше студа, Елайда си тръгна с Мириън.
— Ще приемеш ли Цяра, дете? — попита Аная. Беше с цяла педя по-висока от Моарейн и простоватите й черти почти надмогваха липсата на възраст и й придаваха вид по-скоро на селянка, отколкото на Айез Седай, въпреки фината кройка на синята вълнена рокля с изкусно везмо по ръкавите. — То и аз защо ли те питам. Не си чак в толкова тежко състояние, както съм виждала някои, но все пак си доста зле.
— Ама аз… минах ли? — попита тя удивена.
— Ако изчервяванията се смятаха за нарушаване на спокойствието, никоя нямаше да стигне до шала — отвърна Аная и със смях занаглася своя на раменете си.
Светлина, та те бяха видели всичко! Разбира се, не можеше иначе, но тя си спомни и онзи смайващо красив мъж, който я беше награбил и бе започнал да я целува доста стръвно, тъкмо когато започваше четиридесет и третия сплит, и пак се изчерви. Бяха видели и това!
— Наистина трябва да й дадеш Цяра, преди да е припаднала, Аная — каза Верин. Ниска и със сънливи очи, тя беше доста пълничка. Носеше светлокафява вълнена рокля и шал с кафяви ресни. Моарейн харесваше Верин, но се смрази, щом видя купчинката с дрехите си в ръцете на Кафявата сестра.
— Май си права — отвърна Аная, стисна в шепи главата на Моарейн и преля.