През целия следобед чуваше шумовете от другите връщащи се Посветени — някои се смееха, други се оплакваха, и все шумно. Шумовете обаче бързо заглъхваха, щом им кажеха, че е изпитана и е минала, и че си е в стаята. Утре щеше да бъде издигната в Айез Седай, а се държаха все едно, че вече е, движеха се тихичко и шепнешком наоколо, да не би да я обезпокоят. Часът за вечеря дойде и отмина. Всъщност тя си помисли дали да не хапне още, въпреки огромния късен обяд, но не слезе в трапезарията. Първо, съмняваше се, че ще понесе погледите на другите или — още по-лошо — сведените им очи. Второ, Сюан можеше да се върне, докато я няма.
Беше си на леглото, прозяваше се и за пореден път се опитваше да чете, когато Сюан влезе. Лицето й беше неразгадаемо.
— Ти… — почна Моарейн и не можа да довърши.
— Беше лесно като падане от лодка — отвърна Сюан. — В ято сребруши. Едва не си глътнах сърцето, като си го спомних… — Плесна с ръка по чантичката на колана си, където също носеше книжката си с имена. — Но след това мина добре. — Изведнъж цялото й лице пламна. Но успя да се усмихне. — Ще ни издигнат заедно, Моарейн.
Моарейн скочи от леглото и със смях двете се хванаха за ръце и затанцуваха от радост. Ужасно й се искаше да попита какво се е случило на изпита на Сюан. Това свирепо изчервяване — от Сюан! — навяваше доста интригуващи въпроси, но… Да бъде споделено в безмълвие, и то само със Сестрите, които са го споделили с теб. Откога не бяха си споделяли всичко? Дори и тук шалът носеше разделения.
— Сигурно умираш от глад — каза Моарейн и спря да танцува. Толкова уморена беше, че бе започнала да залита, а и Сюан не изглеждаше по-добре. — А в стаята ти трябва да има поднос. — Посочи своя на масичката. Може и да го бяха донесли по този специален повод, но се очакваше сама да си занесе чиниите долу. И да се радва, ако не я накарат да ги измие при това, след като е закъсняла толкова.
— Мога цяло гребло да изям, но в стаята ми има нещо по-хубаво от храна. — Сюан изведнъж се ухили. — Тази сутрин взех шест мишки от една от конярките.
— Ние на практика сме Сестри — веднага възрази Моарейн. — Не можем да слагаме мишки в чужди легла. А и освен че е нередно, няма и да е честно. Почти всички са навън през целия ден и сигурно са уморени също колкото нас.
— Да сме на практика Сестри още не значи, че сме, Моарейн. Помисли. Това е последният ни шанс. Наистина няма да е редно, след като си получим шаловете. — Лицето на Сюан стана мрачно. — А доколкото знам, Елайда не е излизала от Кулата. Мишките са малка отплата за онези побоища, Моарейн. Дължим й го. Дължим й го!
Моарейн вдиша дълбоко. Без Елайда изобщо нямаше да може да се упражни да сплита по-бързо, а без това като нищо щеше да се провали. Но подозираше, че баща й не беше единствената добавка на Елайда към изпитанията й. Твърде често слабостта й биваше оголвана от някоя, която я познаваше особено добре. Тази жена наистина се беше опитала да я провали.
— Но само след като се нахраниш.
Глава 11
Малко преди съмване
На светлината на единствената лампа и полузагасналия огън в тясната камина Моарейн се облече грижливо, потискайки с усилие прозявките си. А без усилие не можеше. Нощ на размисъл означаваше безсънна нощ; очите й бяха като поръсени с пясък, а крайниците — натежали като олово. Е, сънят все едно щеше да й е непосилен, дори само заради онова, което предстоеше тази сутрин. О, защо не успя да разубеди Сюан за тази безумна лудория? Често пъти си беше задавала този въпрос през нощта и също толкова глупаво, колкото първия път. Рядко печелеше спорове със Сюан.
Поне Сюан да беше с нея сега. Размислите на Моарейн за бремето и задълженията на Айез Седай неизбежно се насочваха към задачата, която бе решила да поеме, а мащабът на това издирване се беше извисявал все по-голям и по-голям, докато течеше нощта, докато не се издигна необозрим като самата Драконова планина. Компанията на приятелката й щеше да помогне. Но ритуалът беше изричен. Всяка трябваше да е сама в стаята си, когато дойдеха за нея. Грешките тепърва не носеха някакви наказания освен срама и вероятната репутация на вятърничави тъпачки, от която сигурно никога нямаше да се отърват — разбира се, можеше вече да са си спечелили такава репутация — но все пак изглеждаше най-добре да избегнат укорите, доколкото можеха.
След като се облече, тя подреди оскъдните си вещи на леглото, но освен една допълнителна долна риза и чорапи, постави останалите си дрехи в гардеробчето. Щяха да ги изперат и заделят за поредната новачка, спечелила пръстена, на която щяха да станат. Никоя от тези, които в момента носеха бяло, бездруго нямаше да може да ги носи без сериозно прекрояване, но все едно; Кулата беше търпелива. Книжчицата беше грижливо прибрана в чантичката й, най-сигурното място, което можеше измисли. Тъкмо беше поставила кутийката си от палисандър на леглото, с малкото накити, които си беше донесла в Кулата, когато на вратата се почука, три пъти и рязко. Тя подскочи и сърцето й запърха. Много трудно й беше да не се втурне и да отвори. Но вместо това грижливо огледа косата си в огледалото на умивалника, среса я няколко пъти с четката, макар да нямаше нужда от оправяне, остави бавно четката на леглото и чак тогава тръгна към вратата.