Щом се върнаха в отсека на Сините, Еадит ги привика в покоите си отново и безцеремонно им връчи по един акредитив в размер от хиляда златни корони.
— Ще получавате същата сума от Кулата всяка година на този ден — отсече тя, — или ако не сте тук, ще ви се доставят на посоченото от вас място. — Неприязънта от предишната й лекция напълно беше изчезнала. Сега тя се усмихваше с ведра усмивка, ведра и доволна, че е спечелила нови две Сини. — Разходвайте ги разумно. Можете да получите повече, ако се наложи, но не искайте много често, защото ще ви се налага да отговаряте на въпроси в Съвета. Повярвайте ми, да те разпитват в Съвета никога не е приятно. Никога.
Сюан се ококори, като прочете сумата и, колкото и да изглеждаше невъзможно, се ококори още повече, щом се спомена за повече. Малко търговци разполагаха с повече пари за година, а много благородници трябваше да се оправят с далеч по-малко, но Кулата не можеше да си позволи Сестрите да живеят в оскъдица. Слънчевия дворец беше научил Моарейн, че властта често се усилва от други, които са решили, че вече имаш власт, а показното богатство можеше да го осигури.
Тя самата си имаше банкер, но Сюан вложи акредитива си в Кулата. Баща й през целия си живот не беше спечелил хиляда корони и тя не мислеше да подлага тази сума на какъвто и да било риск. Моарейн така и не можа да я убеди да направи като нея. Интересуваше я само безопасността, а банкова къща, толкова стара, че да е заемала пари на Артур Ястребовото крило, не можеше според нея да се сравни с първата банка, основана след Разрушението.
С шала със сините ресни, гордо заметнат на раменете й, Моарейн си нае носилка на големия площад пред Кулата, където огромното множество от минувачи и улични търговци, акробати и жонгльори, музиканти и продавачи на месеници и печени ядки гледаше да се държи на разстояние от огромната сграда. Малко хора се приближаваха на по-малко от сто крачки, освен ако нямаха работа в Кулата или не искаха да поднесат петиция. Двамата носачи, едри мъжаги в тъмнокафяви палта и със спретнато вързани отзад дълги коси, я понесоха гладко по улиците, като предният подвикваше:
— Сторете път за Айез Седай! Сторете път за Айез Седай!
Виковете като че ли не впечатляваха никого и може би никой не им хващаше вяра. Дори с издърпаните и вързани завески, ресните на шала й щяха да останат скрити, освен ако не подпреше неелегантно ръка на перваза на прозорчето. Никой не се отдръпваше по-бързо, отколкото пред викането на фургонджиите, а често пъти и по-бавно, тъй като фургонджиите бяха с дълги камшици и ги използваха най-охотно. Въпреки това много скоро стигнаха до приличащата на малък палат сграда на един широк булевард с високи голи дървета, редящи се по ивицата между двете платна, и мъжете свалиха носилката, за да могат да отворят вратата. Сградата беше в южняшки стил, с висок бял купол и тесни кули в четирите му краища, и с широко мраморно стълбище, водещо към портик с бели колони, но в нея все пак се долавяше известна скромност. Каменните изваяния, с фризове на лозници и листа, бяха добре изработени, но в същото време не претрупани. Никой нямаше да остави парите си в банка, която изглежда бедна, но и никой нямаше да го направи в банка, която харчи прекалено щедро за себе си.
Портиерът с две червени ивици по ръкавите на тъмното палто я преведе с поклони през високата порта и я предаде на скромно облечен лакей, хубав младеж, макар и твърде висок, който мрачно я поведе към кабинета на госпожа Дормейл, слабичка жена с прошарена коса, с цяла педя по-ниска от Моарейн. Баща й беше работил с по-големия брат на Илейн Дормейл, който все още държеше личните й сметки в Кайриен, което улесняваше избора й в Тар Валон.
Лека усмивка цъфна на обикновено строгото лице на госпожа Дормейл, щом видя шала й, и тя просна тъмните си поли в изискан реверанс, нито прекалено къс, нито много дълбок. Но пък тя я беше удостоила със същия реверанс и когато Моарейн беше дошла тук в роклята на Посветена. В края на краищата знаеше колко е оставила Моарейн в банката при първото си пристигане в града, а и още колко бяха изпращали именията й през годините. Все пак усмивката беше искрена.
— Мога ли да поднеса поздравленията си, Моарейн Седай? — каза тя топло и придружи Моарейн до покрития с мека възглавничка стол с висок резбован гръб. — Ще желаете ли греяно вино, или чай? Може би кифлички с мед, или с маково семе?