От вратата на хана се изсипаха хора, готвачи и коняри прислужнички и гости, викаха, за какво беше целият този шум, и зяпваха слисани мъртъвците. Рин беше най-първият, вече извадил меча си; пристъпи с пребледняло лице и застана до Лан.
— Шестима — измърмори той, оглеждайки труповете. — Ти май наистина имаш проклетия късмет на Тъмния.
Чернооката Лайра се озова при Лан само няколко мига преди Букама и двамата започнаха полека да разгръщат прорезите по дрехите му, за да огледат раните. Тя лекичко потръпваше, щом видеше поредната, но говореше дали трябва да се извика някоя Айез Седай за Цяр и колко шиене ще трябва не по-малко спокойно от Букама и най-пренебрежително отхвърли желанието му той да се заеме с шиенето в своя полза. Госпожа Аровни заобикаля из двора, вдигнала полите си, та да не ги оцапа в окървавената кал, и се заоплаква високо, че проклетите банди крадци нямало да обикалят така посред бял ден, ако Стражата си вършела работата. Доманката, която беше зяпала вътре Лан, се съгласи с нея също толкова високо, за което усилие получи рязка заповед да изтича да доведе Стражата, при това я подбутнаха да тръгне по-бързо. Да се държи госпожа Аровни така с благодетелните си гости беше израз само на голямото й стъписване, а израз на стъписването на всички бе фактът, че доманката хукна, без да възрази. Ханджийката нареди на хората си да приберат труповете.
Рин заобръща глава от Букама към конюшнята, сякаш не разбираше — сигурно не разбираше, — но каза:
— Не са крадци според мен. — Посочи мъртвеца, дето приличаше на ковач. — Този слушаше Едейн Арел, когато беше тук, и това, което чу, му хареса. Един от другите също, струва ми се. — Поклати глава и звънчетата му дръннаха. — Странна работа. Първия път, когато заяви, че вдига Златния жерав, беше, когато чухме, че си загинал при Блестящите стени. Името ти привлича хората, но ако ти си мъртъв, тя може да стане ел’Едейн.
Разпери широко ръце, когато Лан и Букама го изгледаха рязко, и заговори припряно:
— Никакви обвинения не правя. Никога не бих обвинил лейди Едейн в такова нещо. Сигурен съм, че тя прелива от женска милост. — Госпожа Аровни изсумтя твърдо като юмрук, а Лайра измърмори под нос, че гиздавият арафелец нищо не разбирал от жени.
Лан поклати глава. Не в отрицание. Едейн можеше да е решила, че трябва да го убие, ако това отговаряше на целите й, можеше да е оставила заповеди тук и на други места в случай, че слуховете за него се окажеха лъжливи, но и да го беше направила, това все още не бе основание да се изрича името й във връзка с тази случка, особено пред непознати.
Ръцете на Букама се спряха, докато разтваряха един прорез на ръкава на палтото му.
— Сега накъде? — тихо попита той.
— В Чачин — отвърна след малко Лан. Избор имаше винаги, но понякога всеки избор се оказваше мрачен. — Ще трябва да оставиш Слънчево копие. Смятам да тръгнем утре призори. — Златото му все щеше да стигне за един нов кон.
— Шестима! — изръмжа Рин и рязко затъкна меча си в ножницата. — Мисля да тръгна с теб. По-добре да не се връщам в Шол Арбела, докато не се уверя, че Цейлин Нореман няма да хвърли смъртта на мъжа си в ботушите ми. Пък и няма да е зле да видя как отново се вее Златният жерав.
Лан кимна. Да сложи ръка на знамето и да изостави всичко, което си бе обещавал през всичките тези години, или да я спре, ако може. И в двата случая трябваше да се изправи срещу Едейн. С Погибелта щеше да е много по-лесно.
Глава 17
Пристигане
Преследването на едно пророчество, беше решила Моарейн в края на първия месец, означаваше почти никакво приключение и огромна досада. Сега, вече трети месец извън Тар Валон, величавото й търсене носеше преди всичко безсилие. От Трите клетви все още чувстваше кожата си твърде изпъната, а към това се добавяше и натъртеното от седлото. Вятърът тресеше затворените капаци и тя помръдна на твърдия дървен стол, мъчейки се да скрие нетърпението си зад глътката чай без мед. В Кандор, в къща с траур, удобствата се свеждаха до минимум. Нямаше да се изненада много, ако видеше скреж по резбованите на листа мебели и по металната кутия на часовника на полицата над камината.
— Всичко е толкова странно, милейди — въздъхна Джурайн Наджима и може би за десети път прегърна силно дъщерите си, сякаш никога не смяташе да ги остави. Те като че ли намираха утеха в съкрушителната й прегръдка. Някъде около тринайсет или четиринайсетгодишни, застанали от двете страни на стола на Джурайн, Колар и Есел имаха дълги черни коси и големи сини очи, все още пълни с мъка. Очите на майка им също изглеждаха големи на изпитото от скръб лице, а простичката й сива рокля изглеждаше скроена като за по-едра жена. — Джоузеф винаги внимаваше с фенерите в конюшнята — продължи тя — и никога не е допускал да се пали огън. Момчетата сигурно са изнесли малкия Джерид да видят как работи баща им… — Поредната глуха въздишка. — Всички се озовали вътре в капана. Как е могла цялата конюшня да пламне толкова бързо? Изглежда невероятно.