„Тоя Морис — помисли си той — не е току-тъй в тази стая. Има си някаква скрита цел, а моята цел ще бъде да я разкрия.“
Сегиз-тогиз мистър Морис дръпваше настрана някой от гостите си и след кратък разговор във вестибюла се връщаше сам, а въпросният гост не се появяваше вече. След като тази сцена се повтори няколко пъти, любопитството на Брекънбъри се изостри до крайност. Той реши незабавно да проникне в тази малка тайна, а когато премина във вестибюла, зад разкошни зелени завеси откри дълбока прозоречна ниша. Пъхна се бързо в нея и не се наложи да чака дълго: от главното помещение чу приближаващи се стъпки и гласове. Надзъртайки през пролуката между завесите, видя мистър Морис, придружен от един пълен, червендалест човек с вид на търговски пътник, който вече бе направил впечатление на Брекънбъри с грубия си смях и невъзпитаното си държане на масата. Двамата се спряха точно до прозореца, тъй че Брекънбъри не пропусна нито дума от следния диалог:
— Моля за хиляди извинения! — подзе мистър Морис с много смирен тон. — Ако ви се сторя груб, надявам се, че ще бъдете тъй добър да ми простите. В такъв голям град като Лондон винаги стават недоразумения и трябва да се стараем да ги поправяме колкото може по-бързо. Боя се, че сте попаднали в скромния ми дом по погрешка, защото, откровено казано, не си спомням да съм ви виждал. Позволете ми да ви запитам без излишни заобикалки, защото между почтени джентълмени една дума е достатъчна, под чий покрив мислите, че се намирате?
— На мистър Морис — отговори другият, когото последните думи страшно смутиха.
— Мистър Джон или мистър Джеймз Морис? — попита домакинът.
— Да си призная, не мога да ви кажа — отвърна злочестият гост. — Не познавам лично нито другия джентълмен, нито вас.
— Така и предполагах — рече мистър Морис. — Малко по-нататък на същата улица живее пак лице със същото име и не се съмнявам, че полицаят ще може да ви каже номера му. Повярвайте ми, много се радвам на недоразумението, благодарение на което имах удоволствието да бъда удостоен толкова дълго с вашето присъствие, и позволете ми да изразя надежда, че ще се видим отново в по-нормална обстановка. А дотогава за нищо на света не искам да ви лишавам повече от приятелите ви. Джон — добави той, повишавайки глас, — моля те, намери палтото на този джентълмен.
И с най-любезен вид мистър Морис изпрати госта си до вратата на антрето, където го повери на грижите на иконома. Когато минаваше край прозореца обратно към гостната, Брекънбъри чу дълбока въздишка, сякаш на душата на домакина тежеше голяма тревога, и нервите му вече не издържаха на непосилната задача, с която се бе нагърбил.
Близо час пристигаха коли, и то толкова често една след друга, че докато изпратеше един гост, мистър Морис трябваше да посреща друг; така броят им оставаше все същият. Но към края на този час потокът от новопристигащи намаля и най-после съвсем секна, докато тоя на заминаващите продължаваше неспирно. Салонът като че ли взе да се поопразва, бакарата прекъсна поради липса на „банка“, мнозина си тръгнаха по своя инициатива и никой не ги спря, а в това време мистър Морис удвои любезното си внимание към останалите. Той ходеше от група на група и от човек на човек, удостояваше всекиго с ласкав поглед и приятни думи, приличаше повече на домакиня, отколкото на домакин, а в държането му имаше някакво женско кокетство и любезничене, което очароваше сърцата на всички.
Когато гостите понамаляха, лейтенант Рич излезе за малко от салона във вестибюла да поеме чист въздух. Но едва прекрачи прага на вестибюла и се закова на място, защото видя нещо, което го смая — декоративните храсти бяха изчезнали от стълбата, пред градинската врата стояха три големи коли за пренасяне на мебели, слугите тичаха насам-нататък да опразват къщата, някои дори вече бяха облекли палтата си и се готвеха да тръгват. Като че свършваше някаква селска веселба, всичко за която беше взето под наем. Брекънбъри наистина имаше над какво да се замисли: първо изпратиха гостите, които всъщност не бяха истински гости, а сега и слугите, които едва ли бяха истински слуги, бързаха да се разотидат.
„Дали цялата тази работа не беше мистификация? — запита се той. — Сапунен мехур за една-единствена нощ, който до сутринта трябва да се пукне?“
Издебвайки сгоден случай, Брекънбъри се втурна по стълбата към горните етажи на къщата. Завари каквото бе очаквал. Тичайки от стая на стая, не виждаше никъде следа нито от мебел, нито от картина по стените. Макар че сградата беше пребоядисвана и ремонтирана, очевидно не само сега, но и никога по-рано не е била обитавана. Младият офицер си спомни с учудване колко приветлив, спокоен и гостоприемен вид имаше къщата при пристигането му. Такава измама в голям мащаб е възможна само с цената на огромни разходи.