— Кажете ни сега — рече майор О’Рук, — за дуел ли става дума?
— Нещо като дуел — отговори мистър Морис, — дуел с непознати и опасни противници, и много се боя — дуел до смърт. Ще ви моля — продължи той — занапред да не ми казвате вече Морис, наричайте ме, ако обичате, Хемърсмит, ще ви бъда много признателен също, ако не ме питате и не се мъчите да откриете сами истинското ми име, както и името на едно друго лице, което се надявам да ви представя скоро. Преди три дни въпросното лице изчезна внезапно от дома си и до тази сутрин няма никакви сведения къде е. Ще разберете тревогата ми, когато ви кажа, че този човек се е заловил лично да раздава правосъдие. Обвързан със злополучна клетва, която лекомислено положи, той смята, че без помощта на закона трябва да избави света от един много хитър и кръвожаден злодей. Двама от другарите ни, единият от които ми е роден брат, загинаха при това. Ако се не лъжа, приятелят ми също се е заплел в смъртоносната му мрежа. Но поне е още жив и храни надежда, както личи от тази бележка.
И говорещият, който беше чисто и просто полковник Джералдин, подаде едно писмо, което гласеше така:
„Майор Хемърсмит, в три часа сутринта в сряда напълно доверен мой човек ще ви пусне през вратичката в градината на Рочестър хаус, Риджънтс парк. Моля ви да не закъснявате нито секунда. Бъдете тъй добър да донесете кутията ми с шпаги, а също, ако успеете да намерите, един-двама възпитани джентълмени, които умеят да пазят тайна й не ме познават. В случая да не се споменава името ми.
Т. Годол.“
— Дори само заради мъдростта си — продължи полковник Джералдин, когато всеки от двамата задоволи любопитството си, — моят приятел има право да иска безпрекословно изпълнение на нарежданията му. Излишно е да ви казвам, че дори не съм припарвал до Рочестър хаус и като вас все още не зная какво иска от нас моят приятел. Щом получих това нареждане, притичах до един мебелен магазин и за няколко часа къщата, в която се намираме сега, придоби своя доскорошен празничен вид. Планът ми беше твърде оригинален и никак не съжалявам за постъпката си, защото благодарение на нея имам на разположение майор О’Рук и лейтенант Брекънбъри Рич. Но слугите от тази улица ще се изненадат много, когато утре сутринта видят, че къщата, която тази вечер беше пълна със светлини и гости, е пуста и обявена за продажба. Така че и най-сериозните работи — вметна полковникът — си имат своята весела страна.
— И нека добавим, весел край — додаде Брекънбъри. Полковникът погледна часовника си.
— Вече е почти два — каза той. — Разполагаме с един час и с бърза кола, която ни чака пред вратата. Кажете, мога ли да разчитам на помощта ви?
— Никога през дългия си живот — отговори майор О’Рук — не съм престъпвал думата си, не съм се отказвал дори от облог.
След като Брекънбъри също изяви, както се полага, своята готовност и изпиха по една-две чаши вино, полковникът даде всекиму зареден револвер, тримата се качиха на каретата и потеглиха към посочения адрес. Рочестър хаус беше великолепна сграда на брега на канала. Голяма градина я изолираше напълно от любопитни съседи. Тя приличаше на parc aux certs (Парк с елени (фр.). — Б. пр.) на голям благородник или милионер. Доколкото можеше да се види от улицата, в никой от многобройните прозорци на къщата не се забелязваше искрица светлинка и цялото място изглеждаше запустяло, сякаш собственикът отсъствуваше отдавна.
След като освободиха колата, тримата джентълмени скоро намериха вратичката — нещо като вход на тесен проход между две градински стени. Оставаха още десет-петнайсет минути до уреченото време, валеше силен дъжд и смелчаците се подслониха под надвисналия бръшлян, говорейки си тихо за наближаващото изпитание.
Изведнъж Джералдин даде знак с вдигнат пръст да мълчат и тримата наостриха до крайност уши. През непрестанния плясък на дъжда отвъд стената се чуха стъпки и гласове на двама мъже, а когато те се приближиха повече, Брекънбъри, който имаше извънредно остър слух, можа да долови откъслечни думи.
— Изкопан ли е гробът? — запита единият.
— Изкопан е — отговори другият, — зад лавровия плет. Когато си свършим работата, можем да го покрием с куп съчки.
Първият от говорещите се засмя и смехът му накара слушателите от другата страна да потреперят.
— Има още един час — каза той.
По звука на стъпките се разбра, че двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.
Почти веднага след това вратичката предпазливо се отвори, в тясната пролука се показа бледо лице и една ръка им махна да влязат. В гробовно мълчание тримата минаха през вратата, която моментално се затвори подире им, и поеха след водача си през няколко градински алеи към входа на кухнята. В просторната кухня, застлана с плочи, но без обичайната мебелировка, гореше една-единствена свещ, а когато оттам се заизкачваха по виещата се стълба, адски шум на плъхове показа още по-красноречиво колко запустяла е къщата.