Водачът им тръгна напред със свещта в ръка. Той беше слаб човек, силно прегърбен, но все още пъргав; от време на време се спираше и с жестове ги приканваше към мълчание и предпазливост. Полковник Джералдин вървеше по петите му, държейки кутията с шпагите под мишница и зареден пистолет в другата ръка. Сърцето на Брекънбъри биеше силно. „Още имаме време“ — помисли си той, но от бързината на стареца разбра, че часът за действие вече наближава. Приключението им беше обгърнато с такава тайнственост и опасност, мястото изглеждаше толкова подходящо за тъмни дела, че Брекънбъри, който вървеше последен по виещата се стълба, неволно изпитваше вълнение, което би било простимо дори за човек, врял и кипял в живота.
Когато стигнаха горния край на стълбата, водачът отвори една врата и пусна тримата офицери да минат в малка стаичка, осветена от опушена лампа и тлееща камина. В ъгъла до огнището седеше възпълен човек, но с изискана и властна външност и още в разцвета на младостта. В държането и изражението му прозираше невъзмутимо хладнокръвие, той пушеше пура бавно и с голяма наслада, а до лакътя му на масата стоеше висока чаша с някаква шипяща напитка, която пръскаше приятен аромат из стаята.
— Добре дошли — каза той, като протегна ръка на полковник Джералдин. — Знаех, че мога да разчитам на точността ви. — На моята преданост — отвърна полковникът с поклон.
— Запознайте ме с приятелите си — продължи първият, а когато свърши тази церемония, додаде с оправдателна любезност: — Бих желал, господа, да ви предложа по-забавна програма, неучтиво е да се започва познанство със сериозни работи, но напорът на събитията е по-силен от задълженията на гостоприемството. Надявам се и вярвам, че ще ми простите за тази неприятна вечер; за хора като вас е достатъчно да знаят, че ми правят голяма услуга.
— Ваше височество — каза майорът, — моля да ме извините за откровеността. Не мога да скрия това, което научих. Отдавна подозирам кой е майор Хемърсмит, но по отношение на мистър Годол вече не се съмнявам. Да търсиш в Лондон двама, които да не познават принц Флоризел Бохемски, значи да искаш невъзможното от съдбата.
— Принц Флоризел! — извика Брекънбъри смаян и се вгледа с разпалено любопитство в лицето на знатната личност пред него.
— Няма да съжалявам за загубеното си инкогнито — забеляза принцът, — защото така ще мога да ви се отплатя по-достойно. Уверен съм, че бихте направили за мистър Годол същото, каквото и за принца на Бохемия. Но тъй като последният би могъл да стори нещо повече за вас, печеля аз — добави той с галантен жест.
След това подхвана с двамата офицери разговор за армията в Индия и за туземните войски — тема, по която, както и по всички други, беше изумително осведомен и разсъждаваше разумно.
В такъв миг на смъртна опасност в държането на този човек имаше нещо толкова поразително, че изпълни Брекънбъри с почтително възхищение, не по-малко го възхити обаянието в разговор и изключително вежливото му държане. Всеки жест, всяка интонация бяха не само благородни, но и като че ли облагородяваха щастливия простосмъртен, към когото се насочваха, и Брекънбъри с възторг бе принуден да си признае, че всеки смелчак с удоволствие би пожертвувал живота си за такъв владетел.
Много минути минаха така, най-после човекът, който ги бе въвел в къщата и сега седеше мълчаливо в един ъгъл с часовника си в ръка, стана и прошепна нещо на ухото на принца.
— Добре, д-р Ноуъл — отвърна Флоризел високо, после се обърна към другите и додаде: — Ще ме извините, господа, но ще трябва да ви оставя на тъмно. Наближава часът.
Д-р Ноуъл угаси лампата. Слабата сивкава светлина, предвестница на зората, която се процеждаше през прозореца, не беше достатъчна, за да освети стаята, тъй че когато принцът се изправи, не можеха нито да се различат чертите му, нито пък да се разбере какво чувство го вълнуваше, докато говореше. Той пристъпи към вратата и застана от едната й страна в поза на най-напрегнато внимание.
— Имайте добрината — каза той — да пазите абсолютна тишина и да се криете в най-тъмната сянка.
Тримата офицери и лекарят побързаха да се подчинят и близо десет минути единственият звук в Рочестър хаус беше шумоленето на плъховете зад дървенията на къщата. След като изтече това време, тишината бе внезапно нарушена от силно и остро изскърцване на панти, а скоро доловиха и бавни, предпазливи стъпки, които се приближаваха към тях по кухненската стълба. На всяко второ стъпало пришълецът като че ли се спираше да се ослуша и в тези паузи, които изглеждаха безконечни, дълбоко безпокойство обзе дебнещите. Д-р Ноуъл, макар и свикнал на силни емоции, беше почти за окайване, толкова вълнения му причиняваше това: гърдите му свиреха, при дишане зъбите му тракаха, а когато се въртеше нервно, ставите му пукаха силно.