Тя мълча дълго, за да подействуват думите й на сантименталната душа на Хари, ала недостатъчно дълго, за да има възможност да отговори.
— Но това няма нищо общо с нашата работа — подзе тя отново. — От лявата страна на дъбовия гардероб ще намерите една кутия за шапки, тя е под розовото елече, което носех в сряда с дантелената рокля. Занесете я незабавно на този адрес — и му подаде едно листче, — но в никой случай не я изпущайте от ръце, докато не получите срещу нея разписка, написана лично от мен. Разбирате ли? Отговорете, моля ви… отговорете! Това е крайно важно, затова ви умолявам да бъдете внимателен.
Хари я успокои, като повтори дума по дума заръките й, тя се канеше да добави още нещо, но в стаята се втурна генерал Вендилър, почервенял от яд и с дълга подробна шапкарска сметка в ръка.
— Благоволете да видите това, мадам! — кресна той, — Бъдете тъй добра да погледнете този документ. Много добре зная, че се омъжихте за парите ми, с надежда, че ще бъда щедър като останалите си колеги, но, бога ми, вече съм решил да сложа край на това безумно прахосничество.
— Мистър Хартли — каза лейди Вендилър, — мисля, че разбирате какво трябва да правите. Моля ви веднага да тръгвате.
— Стойте — викна генералът на Хари, — една дума, преди да излезете — След това се обърна отново към лейди Вендилър и запита: — Каква поръчка сте възложили на този некадърник? Позволете ми да ви заявя, че му вярвам не повече отколкото на вас. Ако имаше поне капка съвест, нямаше да остане нито минута повече в тази къща, а с какво оправдава заплатата си, това е всемирна тайна. Какво сте му поръчали, мадам? И защо бързате да го отпратите?
— Помислих, че искате да ми кажете нещо насаме — отговори лейди Вендилър.
— Вие говорехте за някаква поръчка — настояваше генералът. — Не се опитвайте да ме заблуждавате, и без това не съм на себе си. Вие безспорно говорехте за някаква поръчка.
— Щом толкова желаете вашите слуги да узнаят за унизителните ни кавги — отвърна лейди Вендилър, — уместно ще бъде може би да помоля мистър Хартли да седне. Не желаете, нали? — продължи тя. — Тогава можете да тръгвате, мистър Хартли. Вярвам, че сте запомнили всичко, което чухте в тази стая, възможно е то да ви бъде полезно.
Хари побърза да се измъкне от гостната, но докато тичаше нагоре по стълбата, чуваше патетичните викове на генерала и тънкия гласец на лейди Вендилър, която отбиваше с хапливи, смразяващи реплики всяка негова атака. Как дълбоко се възхищаваше Хари от тази жена! Колко ловко отбягваше тя неудобния въпрос! С каква самоуверена дързост повтаряше напътствията си под самите оръдия на врага! И, от друга страна, колко мразеше нейния съпруг!
В тазсутрешните събития нямаше нищо необичайно, защото беше свикнал постоянно да изпълнява тайни поръчки на лейди Вендилър, свързани главно с шапки. Добре знаеше, че над къщата витаеше зловеща сянка. Безграничната разточителност и тайните дългове на съпругата отдавна бяха погълнали нейното състояние и наближаваше денят, когато щяха да глътнат и състоянието на съпруга й. Веднъж-дваж на година скандалът и разорението изглеждаха неизбежни, ала Хари обикаляше всевъзможни доставчици, послъгваше тук-там и плащаше малки погашения на големи дългове, докато получеха наново отсрочка, и лейди Вендилър и нейният верен секретар пак си поемаха дъх. Защото Хари от все сърце и душа беше на страната на господарката си в тази война, и то по две причини: не само обожаваше лейди Вендилър и изпитваше страх и омраза към нейния съпруг, но и искрено споделяше слабостта й към труфилата, и единственият разкош, който си позволяваше, беше да ходи при шивачи.
Той намери кутията за шапки на посоченото място, нагласи грижливо тоалета си и излезе от къщи. Слънцето печеше силно, разстоянието, което трябваше да пропътува, не беше малко, затова с тревога си спомни, че поради внезапното избухване на генерала лейди Вендилър не бе успяла да му даде пари за кола. През този зноен ден лицето му положително щеше да пострада много, а и да извърви толкова път през Лондон с кутия за шапки в ръка беше унижение, почти непоносимо за младеж като него. Поспря се да размисли. Вендилърови живееха на Итън плейс, а той трябваше да отиде някъде към Нотинг хил, значи можеше да прекоси парка, като върви на открито и избягва многолюдните алеи, слава богу, че е още сравнително рано, мислеше си той.
В стремежа си да се отърве по-скоро от своя товар той крачеше по-бързо от обикновено и беше изминал вече доста път през Кенсингтънската градина, когато изведнъж на едно усамотено място между дърветата насреща му се изпречи генералът.