— Моля да ме извините, сър Томас — каза Хари, като учтиво се дръпна настрана, защото другият стоеше точно на пътя му.
— Къде отивате, сър? — запита генералът.
— Правя си малка разходка из парка — отговори момъкът. Генералът потупа кутията с бастуна си.
— С това ли? — извика той. — Лъжете, сър, съзнателно лъжете!
— Вижте какво, сър Томас — възрази Хари, — аз не съм свикнал да ме разпитват с такъв висок тон.
— Не се самозабравяйте — каза генералът. — Вие сте мой служител, и то служител, към когото храня най-сериозни подозрения. Отде да зная дали тази кутия не е пълна с чаени лъжички?
— В нея е цилиндърът на един мой приятел — отговори Хари.
— Много добре — рече Вендилър. — В такъв случай искам да видя цилиндъра на приятеля ви. Аз — додаде той навъсено — се интересувам живо от шапки и, вярвам, знаете колко съм настойчив..
— Ще прощавате, сър Томас — заоправдава се Хари, — много съжалявам, ала това си е частна работа.
Генералът го улови грубо за рамото с едната си ръка, а с другата вдигна заплашително бастуна. „Загубен съм“ — помисли си Хари примирено, но в същия миг небето му прати неочакван защитник в лицето на Чарли Пендрегън, който изскочи иззад дърветата.
— Хей, хей, генерале, недейте — каза той, — това не е нито прилично, нито подобава на мъж.
— Аха, мистър Пендрегън! — извика генералът, обръщайки се рязко към новия си противник. — Мислите ли, мистър Пендрегън, че след като съм имал нещастието да се оженя за вашата сестра, ще търпя да ме следи и да ми се бърка в работите компрометиран и фалирал развратник като вас? Моето познанство с лейди Вендилър, сър, ми е убило всякакво желание да имам вземане-даване с другите членове на нейната фамилия.
— А нима си въобразявате, генерал Вендилър — възрази Чарли, — че след като сестра ми е имала нещастието да се омъжи за вас, автоматично е загубила правата и привилегиите си на лейди? Признавам, сър, че с тази си постъпка тя неимоверно урони своя престиж, но за мен е все още Пендрегън. Мой дълг е да я браня от недостойни обиди, и дори да й бяхте десет пъти съпруг, нямаше да позволя да се ограничава свободата й, нито да се спират насила нейните лични пратеници.
— Какво значи това, мистър Хартли? — попита генералът. — Излиза, че мистър Пендрегън е на моето мнение. Той също подозира, че лейди Вендилър има нещо общо с цилиндъра на вашия приятел.
Чарли разбра, че е направил непростима грешка, която побърза да поправи.
— Какво говорите, сър? — извика той. — Подозирам ли, казвате? Нищо не подозирам аз. Но когато видя, че някой злоупотребява със силата си и се отнася грубо със своите подчинени, си позволявам да се намеся.
Като изрече тези думи, той даде знак на Хари, който от глупост ли, от вълнение ли не можа да го разбере.
— Как да тълкувам поведението ви, сър? — попита Вендилър.
— Ами както обичате, сър — отговори Пендрегън.
Генералът пак вдигна бастуна си и замахна над главата на Чарли, но последният, въпреки куция си крак и всички други недъзи, парира удара с чадъра си, скочи и мигновено се вкопчи в страшния си противник.
— Бягай, Хари, бягай! — викна той. — Бягай, тъпак такъв!
За миг Хари остана вцепенен, виждайки как двамата се олюляват в свирепа прегръдка, после се обърна и си плю на петите. Когато погледна през рамо, забеляза, че Чарли бе притиснал с коляно генерала, който все пак правеше отчаяни усилия да промени положението в своя полза, а градината като че изведнъж се бе изпълнила с хора, които тичаха отвред към полесражението. Това зрелище придаде на секретаря криле, и той не намали скорост, докато не стигна Бейзуотър роуд и се мушна наслуки в някаква пуста напречна уличка.
Да вижда как двама негови познати джентълмени се налагат така жестоко беше преживяване, което потресе дълбоко Хари. Той искаше да забрави тази картина, но най-вече да бъде колкото може по-далеч от генерал Вендилър, и в този свой стремеж му изхвръкна от ума къде отива и разтреперан тичаше безразсъдно напред. При мисълта, че лейди Вендилър беше съпруга на единия и сестра на другия гладиатор, сърцето му се изпълни със съчувствие към тази жена, така онеправдана от живота. В светлината на тези бурни събития дори неговото собствено положение в къщата на генерала му се стори не толкова завидно.
Известно време той вървя, погълнат от такива мисли, ала едно леко сблъскване с друг пешеходец му напомни, че държи кутията в ръце.
— Господи! — възкликна той. — Къде ми е главата? И къде съм се залутал?
Чак тогава погледна плика, даден му от лейди Вендилър. Адрес имаше, но без име. Чисто и просто се нареждаше на Хари да попита за „джентълмена, който очаква пакет от лейди Вендилър“, а ако не си е в къщи, да го почака да се прибере. Джентълменът, добавяше се в бележката, трябва да представи разписка, написана собственоръчно от дамата. Всичко това изглеждаше много загадъчно, но най-учуден беше Хари от липсата на име и от формалността с разписката. Когато чу в разговора да се споменава за разписка, не обърна особено внимание, но като прочете спокойно бележката и я съпостави с другите странни обстоятелства, разбра, че се е заплел в опасна работа. Дори за момент се усъмни в самата лейди Вендилър, защото тези тъмни машинации му се струваха някак недостойни за такава високопоставена дама, а като разбра, че крие тайните си и от него, осъди я още по-сурово. Но тя дотолкова бе завладяла душата му, че отхвърли всякакви подозрения и жестоко се самобичува загдето ги бе допуснал.