В едно отношение обаче дългът и личният интерес, великодушието и страхът съвпадаха — да се отърве колкото може по-скоро от кутията за шапки.
Той спря първия срещнат полицай и учтиво го попита за пътя. Оказа се, че е вече близо до местоназначението, и само след няколко минути се спря в една тясна уличка пред малка къща, току-що боядисана и поддържана много грижливо. Чукалото на вратата и дръжката на звънеца просто лъщяха, саксии с цветя украсяваха первазите на прозорците, а пердета от някаква скъпа материя криеха вътрешността от погледа на любопитни минувачи. Отвред лъхаше покой и тайнственост и тази атмосфера така завладя Хари, че почука по-предпазливо, отколкото се полагаше, и по-старателно от обикновено отърси ботушите си от прах и кал.
Една доста привлекателна слугиня незабавно отвори вратата и изгледа секретаря някак дружелюбно.
— Този пакет е от лейди Вендилър — каза Хари.
— Зная — отговори слугинята, като кимна. — Но господарят не си е в къщи. Няма ли да ми го оставите?
— Не мога — отвърна Хари. — Наредено ми е да го предам при определено условие и се извинявам, но ще ви помоля да почакам.
— Добре — съгласи се тя, — естествено, ще ви пусна да почакате. Трябва да ви кажа, че тук съм сама, ала като ви гледам, май не ядете момичета. Но бъдете тъй добър да не ме питате за името на господина, защото няма да ви го кажа.
— Така ли? — извика Хари. — Я гледай, колко чудно! Ала откровено казано, от известно време непрекъснато срещам чудеса. Но мисля, че мога да си позволя един въпрос, без да ви обидя: той ли е собственикът на тази къща?
— Тук е наемател, и то само от осем дни — отговори слугинята. — А сега въпрос срещу въпрос: познавате ли лейди Вендилър?
— Аз съм неин личен секретар — отговори Хари, изнервен от смирена гордост.
— Сигурно е хубава? — продължаваше слугинята.
— О, прекрасна! — възкликна Хари. — Чудно красива и колкото добра, толкова и мила!
— Вие също изглеждате много мил — подхвърли момичето — и се обзалагам, че струвате колкото цяла дузина лейди Вендилър. Хари искрено се възмути.
— Аз ли? — извика той. — Но аз съм само секретар!
— И за мен ли се отнася това? — каза девойката. — Защото, с извинение, и аз съм само слугиня — Но после, като забеляза смущението на Хари, добави по-меко: — Зная, че не мислите така, а и на външност ми харесвате, но вашата лейди Вендилър никак не ми допада. Ох, тези господарки! — възкликна тя. — Да прати истински джентълмен като вас с кутия за шапки, и то посред бял ден!
По време на този разговор бяха останали в първоначалното си положение: тя — на прага, той — на тротоара, гологлав, за да се прохлажда, и с кутията в ръка. Но при последните думи Хари, който не можеше да търпи такива открити комплименти за външността си, нито насърчителния поглед, с който бяха съпроводени, взе да се върти и да се озърта насам-нататък объркан. И като се извърна към другия край на уличката, с неописуем ужас срещна погледа на генерал Вендилър. Генералът, страшно разгорещен и възбуден от бързане и възмущение, сновеше из улиците да търси своя шурей, но щом съзря непокорния секретар, промени намерението си, гневът му рукна по ново русло и като се обърна рязко кръгом, затича по уличката с яростни ръкомахания и крясъци.
С един скок Хари се мушна в къщата, като блъсна слугинята пред себе си, и вратата се затръшна под носа на преследвача му.
— Има ли резе? Заключва ли се? — питаше Хари, докато цялата къща ехтеше от ударите на чукчето.
— Но какво ви става? — запита слугинята. — От този старец ли се уплашихте?
— Ако ме пипне — прошепна Хари, — пиши ме умрял. Цял ден вече ме гони, а има бастун със скрита сабя и е офицер, служил в Индия.
— Ама че побойник! — възкликна слугинята. — А как се казва, ако мога да зная?
— Той е генералът, господарят ми — отговори Хари. — Иска да ми вземе кутията за шапки.