— Нали ви казах? — извика слугинята ликуващо. — Разберете, че вашата лейди Вендилър не е цвете за мирисане, и ако имате очи, сам можете да видите каква стока е тя. Неблагодарна вещица, уверявам ви!
Генералът поднови атаката си с чукчето, но тъй като не му отваряха и това го вбесяваше, зарита и заудря с юмруци по вратата.
— Добре, че съм сама в къщи — забеляза момичето, — генералът ви може да си удря до припадък, ала няма кой да му отвори. Елате с мен! Като рече това, тя заведе Хари в кухнята, където го накара да седне, а сама застана до него и сложи нежно ръка на рамото му. Тропотът по вратата не само не отслабваше, но и все повече се засилваше, и всеки удар отекваше в сърцето на злочестия секретар.
— Как се казвате? — попита момичето.
— Хари Хартли — отговори той.
— А аз — продължи тя — Прудънс. Харесва ли ви името ми?
— Много — рече Хари. — Но послушайте как генералът блъска вратата. Положително ще я счупи, а тогава бог да ми е на помощ — какво друго може да ме очаква, освен смърт?
— Излишно се тревожите — отвърна Прудънс. — Нека генералът си тропа, от това само ще му излязат пришки на ръцете. Мислите ли, че ще ви задържам тук, ако не съм уверена, че мога да ви спася? О, не, аз съм добра към хора, които ми харесват! Имаме заден вход към друга уличка. Но — додаде тя, като го спря, защото при тази приятна вест той моментално скочи, — но няма да ви го покажа, докато не получа целувка. Ще ме целунете ли, Хари?
— На драго сърце — извика той, верен на своята галантност, — но не заради задната врата, а защото сте добра и хубава.
И даде две-три горещи целувки, на които му отвърнаха със същото. След това Прудънс го заведе до задната врата и хвана ключа.
— Ще дойдете ли пак да се видим? — попита тя.
— Непременно — каза Хари. — Нали на вас дължа живота си?
— А сега — добави тя, като отключи вратата, — бягайте колкото ви държат краката, защото ще пусна генерала.
Хари едва ли имаше нужда от този съвет, страхът го бе завладял така, че хукна с всички сили. „Още няколко крачки — мислеше той — и край на изпитанията. Ще се върна жив и здрав при лейди Вендилър.“ Но не бе направил още тези няколко крачки и чу мъжки глас, който го викаше по име и бълваше проклятия, а като погледна през рамо, видя Чарли Пендрегън, който му махаше с две ръце да се върне. Този нов поврат така дълбоко разтърси Хари, чиито нерви без туй бяха опънати до крайност, че не можа да се сети за нищо друго, освен да ускори крачка и да продължи бягството си. Ако си беше спомнил сцената в Кенсингтънската градина, щеше да съобрази, че щом генералът му е враг, Чарли Пендрегън можеше да му бъде само приятел. Но душата му беше в такава треска и смут, че това обстоятелство не му дойде на ум и той просто продължи да бяга още по-бързо по уличката.
Ако се съди по гласа и по ругатните, които сипеше подир секретаря, Чарли явно беше излязъл от кожата си. Той също тичаше с всички сили, но колкото и да се напрягаше, физически беше в по-неизгодно положение, и виковете и тропотът на куция му крак по настилката започнаха да се чуват все по-слабо.
Хари се почувствува пак обнадежден. Уличката беше и стръмна, и тясна, но съвсем пуста, обградена от двете страни с градински стени, от които висяха зашумени клони, а догдето стигаше погледът на беглеца, не се виждаше нито жива душа, нито отворена врата. Провидението, на което изглежда бе омръзнало това преследване, сега му предлагаше възможност да избяга.
Уви! Тъкмо стигна една градинска врата под кестенови дървета, тя внезапно се разтвори и вътре, на една пътека, видя фигурата на касапски чирак с табла на ръка. Докато схване това, беше вече далеч от вратата. Ала чиракът успя да го забележи и изглежда много се учуди, че някакъв джентълмен префучава с такава необикновена скорост, затова изскочи на улицата и завика подир Хари, насърчавайки го с подигравателни възгласи.
Появяването му вдъхна ново хрумване на Чарли Пендрегън, който, макар и да не можеше вече да си поема дъх, пак извиси глас.
— Дръжте крадеца! — завика той.
Месарският чирак веднага поде този вик и се присъедини към гонитбата.
Моментът беше критичен за преследвания секретар. Наистина страхът го подтикваше да бяга още по-бързо и с всяка крачка да изпреварва преследвачите си, но чувствуваше, че силите му са на изчерпване и ако случайно го пресрещне някой, положението му в тясната уличка ще стане съвсем безнадеждно.
„Трябва да намеря къде да се скрия — помисли си той, — и то до няколко секунди, иначе е свършено с мен.“
Едва му мина през ума тази мисъл, и внезапно уличката направи завой, който го скри от враговете. Има обстоятелства, при които и най-мудните хора започват да действуват решително и енергично, и най-плахите дори забравят всякаква предпазливост и вземат безумно смели решения. Такъв беше случаят с Хари Хартли. И тези, които го познаваха най-добре, най-много биха се учудили на неговата смелост: изведнъж той се закова на място, прехвърли кутията през една градинска стена, подскочи с невероятна ловкост и като се улови за каменния корниз, също се преметна бързо в градината.