Когато след малко дойде на себе си, видя, че е тупнал в леха с ниски розови храсти. Ръцете и коленете му бяха изпорязани и кървяха, защото за предпазване от такива катерачи стената беше посипана обилно със стъкла от счупени шишета, усещаше цялото си тяло разглобено и му се виеше свят. В дъното на градината, грижливо подредена и засадена с чудно ароматни цветя, видя задната част на някаква къща. Тя беше доста голяма и явно обитавана, но в странен контраст с двора — разнебитена, занемарена и в окаян вид. От другите три страни заобикалящата я градинска стена изглеждаше здрава.
Той машинално обгърна с поглед тези особености на обстановката, но мозъкът му все още не беше в състояние да схване видяното и да си направи разумно заключение. А когато чу приближаващи се стъпки по чакъла, макар и да извърна очи в тази посока, не възнамеряваше нито да се брани, нито да бяга.
Новодошлият беше едър, груб и много отблъскващ на вид мъж в градинарско облекло и с лейка в лявата си ръка. Дори хладнокръвен човек би се стреснал, като види огромното туловище и черните му начумерени очи. Но Хари беше така разтърсен от падането, че не се и уплаши, и тъй като не можеше да откъсне поглед от градинаря. Остана неподвижен на мястото си и ни най-малко не се възпротиви, когато той се приближи, улови го за рамото и го изправи рязко на крака.
Двамата стояха няколко секунди вторачени един в друг, Хари — като хипнотизиран, човекът — кипнал от гняв, с жестока, подигравателна усмивка.
— Кой си ти? — запита той най-после. — Как смееш да прескачаш стената ми и да тъпчеш моите рози. Как се казваш — додаде той, като го раздруса — и какво търсиш тук?
Хари не можеше да пророни нито дума, за да му обясни. Точно в тоя момент обаче край оградата минаваха Пендрегън и месарският чирак, и тропотът на техните нозе и прегракналите им викове отекнаха гръмовито из тясната уличка. Получил по този начин отговор на въпросите си, градинарят се взря в лицето на Хари с неприятна усмивка.
— Крадец! — произнесе той. — И бога ми, изглежда, доста си изкарваш от това, защото виждам, че от глава до пети си облечен като джентълмен. Как не те е срам да скиташ по света така наконтен, докато честните хора, бих казал, са петимни да си купят бракуваните ти труфила на вехто! Говори, мерзавецо — продължаваше човекът, — предполагам, че разбираш английски; искам да си поговорим добре, преди да те закарам в участъка.
— Навярно тук има някакво страшно недоразумение, сър — каза Хари, — и ако дойдете с мен в дома на сър Томас Вендилър на Итън плейс, мога да ви гарантирам, че всичко ще се изясни. Както виждам, и най-почтеният човек може да попадне в съмнително положение.
— Слушай, приятелче — отвърна градинарят, — няма да отида с теб по-далеч от полицейския участък на съседната улица. Инспекторът положително с удоволствие би приел да се поразходите заедно до Итън плейс и да посръбнете чай с твоите важни познати. Или ще предпочетеш да отидеш направо при министъра на вътрешните работи? Сър Томас Вендилър, а? Мислиш, че не мога само от един поглед да различа джентълмена от обикновен нехранимайко като теб, дето прескача огради? Както и да си облечен, аз те чета като книга. Тази риза сигурно струва колкото официалната ми шапка, палтото, обзалагам се, не е виждало вехтошарски магазин, а пък ботушите ти…
Като погледна надолу, човекът изведнъж прекъсна тези оскърбителни бележки и за миг остана вторачен в нещо в нозете си. Когато проговори, гласът му беше странно променен.
— За бога — каза той, — какво е това?
Хари проследи посоката на погледа му и пред очите му се разкри гледка, която го накара да онемее от ужас и изумление. При падането той се бе строполил право върху кутията, от която, разцепена открай докрай, се бе разсипало цяло съкровище от диаманти и сега лежеше на открито, отчасти затъпкано в земята, отчасти пръснато във великолепно и блестящо изобилие. Тук беше разкошната диадема на лейди Вендилър, на която често се бе възхищавал, имаше пръстени и брошки, обеци и гривни, дори тук-там между розовите храсти като капки утринна роса лъщяха немонтирани брилянти. На земята между двамата лежеше царско богатство, само по себе си красиво, пречупващо слънчевата светлина на милиони разноцветни искри, богатство в най-примамлива, солидна и дълговечна форма, което можеше да се носи дори в престилка.